Тя докосна гривната на китката си, сякаш въпреки странното си излъчване тя можеше да й вдъхне необходимата смелост да се доближи до малката група хора в другия край на залата. Братовчедка й със съпруга си, двама от френските господа и херцогът, когото веднага позна, макар че миналата вечер го бе зърнала само за миг. Още тогава усети властното му излъчване, телесната му сила. Той беше твърде едър и масивен дори за тази зала. Стърчеше над всички останали, макар че в действителност не беше много по-висок от френските си васали. Просто впечатлението беше такова, сякаш ги надвишаваше с цяла глава. Той не участваше в общия разговор, стоеше малко настрана и нетърпеливо удряше дланта на десницата си със свалените си ръкавици — жест, който накара Мод да се свие от страх.
Ала когато погледна към стълбата, на лицето му изгря усмивка.
— Ах, ето ви и вас, мила. Изгарях от нетърпение да ви видя отново. — Той се озова с бързи крачки в подножието на стълбата и й подаде ръката си.
Сърцето на Мод направи панически скок, но лицето й остана спокойно. Тя постави малката си ръка в голямата, ъглеста длан на херцога и го дари с плаха усмивка.
— Простете, ако съм ви накарала да чакате, ваша светлост.
— О, не, разбира се, че не. Работата е там, че аз съм твърде нетърпелив човек. — Той се усмихна извинително. — Надявам се, не ми се сърдите, че ви посрещнах по този неучтив начин… Боже, колко сте красива! На закуска бяхте малко бледа и болнава, но сега сте си върнали цветущия външен вид.
Мод се усмихна зарадвано на комплимента му. В думите му нямаше и следа от ласкателство; тя беше готова да повярва, че този едър, груб мъж изобщо не е способен на ласкателства.
— Перспективата да прекара цялата сутрин в компанията на ваша светлост би накарала всяка девойка да даде най-доброто от себе си — намеси се Имоджин със сервилна усмивка.
Херцогът вдигна високо едната си вежда и Мод едва не се засмя с глас. Нищо чудно, че Миранда бе харесала този мъж. Тя мушна ръка под лакътя на херцога и двамата излязоха навън. Трябваше да прекосят градината, за да слязат на речния бряг. Когато минаха през малката порта, Мод осъзна, че никой не ги следва, и се смути. Спря за мит, огледа се и сърцето й се сви от страх.
— Нещо не е наред ли, мила? — попита херцогът, който се готвеше да й помогне да се качи в лодката.
— Аз… питах се къде са придружителите ни, сър. Къде е моята… компаньонка?
— О, смятам, че този път можем да минем и без официални придружители и компаньонка. Времето ми е толкова малко, че не мога да се занимавам с формалности. Имам позволението на настойника ви да остана насаме с вас… макар че все пак не сме съвсем сами. — Той се засмя и посочи гребците, които оправяха ремъците.
Сърцето на Мод заби като лудо. Миранда я бе уверила, че няма да остане насаме с херцога, но въпреки шеговитата му забележка за гребците беше очевидно, че те нямаше да обърнат внимание на пътниците си. Тя се поколеба отново, но херцогът се засмя, вдигна я високо във въздуха и без много церемонии я пренесе в лодката.
— Милорд! — изписка уплашено тя. Преди малко й бе казал, че е нетърпелив човек. Явно се познаваше много добре.
— Какъв възхитително лек товар сте, милейди — прошепна в ухото й Анри и се ухили широко. — Искам веднага да ви кажа нещо, мила: макар да съм убеден, че сте добродетелна като Светата дева Мария, имам впечатлението, че съвсем не сте така суха и плаха, за каквато се представяте.
Мод стисна до болка дървените перила, неспособна да му отговори. Херцогът сложи ръка върху нейната и когато тя я издърпа с уплашен вик, само се усмихна и постави ръцете си до нейните, докато гребците насочваха лодката към средата на реката.
Досега Мод почти не беше излизала на разходка по реката. Животът на самотна и болна млада дама не й даваше възможност да излиза на чист въздух и в първия момент тя забрави херцога и се отдаде изцяло на удоволствието от излета. Разгледа с копнеж великолепните имения, покрай които минаваха, после втренчи жаден поглед към град Лондон, който бавно изплуваше от мъглата. Куполите на катедралата „Свети Павел“, величествения сив силует на Тауър, страшното стълбище към Тауър, хлъзгаво от водораслите, което водеше към „Трейтърс Тор“ — портата на предателите. Мод знаеше, че твърде малко от хората, които влизаха в Тауър през ужасяващата порта, виждаха отново белия свят.
Слънцето позлатяваше повърхността на юдата, бризът беше вече есенно хладен и тя се поздрави, че се е сетила да се загърне в топла наметка. Шумовете на реката я възхитиха — виковете и проклятията, грубите забележки от лодка към лодка, плющенето на платната, плясъкът на греблата, плискането на вълните. И колко много плавателни съдове се движеха по реката! Баркаси с флаговете на богати и знатни личности или с кралските отличителни знаци пътуваха между Уестминстър, Грийнич и Хамптън Корт. Плоски рибарски лодки, които прекарваха пътниците през реката и сновяха между кейовете на града; товарни и гребни лодки, препълнени с риба и месо, които снабдяваха големите пазари.