Анри се облегна до нея на релинга, устремил поглед към профила и. Вятърът зачерви бузите й, в замечтаното й изражение имаше нещо особено привлекателно.
— Много сте мълчалива, лейди Мод — прошепна нежно той. — Какво е приковало вниманието ви?
— Реката е толкова оживена, толкова интересна — призна Мод. — Не знаех, че на света има толкова много хора и всеки е зает с работа…
Тази странно наивна забележка го обърка.
— Но вие сте излизали безброй пъти по реката, скъпа. По това време на деня винаги е оживено.
— Е, да… да, знам. Но всеки път имам чувството, че виждам реката за първи път — импровизира бързо Мод, проклинайки неразумния си език. Трябваше да внимава какво говори.
Забележката накара Анри да се усмихне. Матката лейди д’Албар беше наистина възхитително същество.
— Вие сте прекрасна, мила. — Той сложи отново ръка върху нейната и когато тя понечи да я изтегли, я задържа със сила. — Хайде да седнем на носа и да си поговорим. Мисля, че имаме да обсъдим много неща.
Мод нямаше друг избор, освен да приеме поканата. Когато седнаха на тапицираната пейка, херцогът отново взе ръката й в своята и тя започна да мисли, че е извънредно приятно да седи редом с толкова мил и симпатичен придружител. Облегна глава на релинга и затвори очи, за да се наслади на топлината на слънцето, вслуша се в мекото плискане на вълните в корпуса на лодката, в ритмичния шум на греблата, в далечните викове откъм брега. Ръката й остана неподвижна в дланта на херцога.
Анри се усмихваше изненадано на себе си, смаян от увереността си, че е напълно доволен да остави нещата в това положение. Нетърпението му да тласне напред ухажването беше забравено. Това момиче беше толкова меко и сладко, че той се трогна до дън душа. Маргьорит беше чувствена, енергична, интригантка, пищна, изобщо истинска жена. Метресите му задоволяваха физическите му потребности, понякога бяха равностойни партньорки и в интелектуално отношение, но чувствата му винаги оставаха недокоснати. Не си спомняше някога да се е чувствал като истински закрилник на една безпомощна млада жена.
Той погледна Мод и се запита дали пък не е заспала. Привлече внимателно главата й на рамото си и тя не се възпротиви. Топлият бриз рошеше немирните къдрички, изскочили изпод бонето й, дългите мигли образуваха гъсти копринени полумесеци върху кремавите бузи. Той я загърна грижливо с наметката, но тя продължи да спи. Тази пасивност е много възбуждаща, каза си с усмивка кралят, вдигна ръка и очерта съвършената линия на брадичката и с върха на показалеца си. Изведнъж тя отвори очи, сини като безоблачно небе, отдели се от него и бързо издърпа ръката си.
— Какво правите? — Гласът й беше подрезгавял от вълнение.
— Нищо — отговори с усмивка Анри. — Беше ми много приятно да ви гледам, докато спите.
Мод попипа бонето си и се помоли да не се е изкривило. Примигна няколко пъти, за да прогони остатъците от съня. Мисълта, че беше лежала безпомощна, че главата й безсрамно беше почивала на рамото му, че през цялото време е била наблюдавана от един напълно непознат мъж, беше повече от страшна.
— Простете, сър. Нямах намерение да бъда неучтива. Слънцето ме приспа — заекна уплашено тя. Дали съм се издала насън? Дали е открил някаква разлика с Миранда, докато ме е наблюдавал необезпокоявано?
— Постъпката ви изобщо не беше неучтива, бих казал дори, че беше прелестна — отвърна любезно Анри. — Но сега, когато сте отново будна, бих желал да продължим дискусията, която започнахме снощи.
Снощи? За какво беше разговарял с Миранда? Защо тя не й каза нито дума? Херцогът чакаше да чуе думите й, а тя нямаше ни най-малка представа какво да му каже.
— Слушам ви, милорд — проговори почти нежно тя и склони глава встрани. — Моля, продължете.
— Искам да бъда съвсем сигурен, че нямате възражения срещу нашата женитба — обясни търпеливо кралят. — Нали разбирате какво означава да влезете във френския кралски двор?
— Ясно ми е, че само протестантка може да стане член на този двор, сър.
Анри кимна замислено.
— Точно така. — Той се засмя и в смеха му имаше горчивина. — Но винаги съществуват обстоятелства, които могат да принудят един мъж да съобрази религиозните си убеждения с определена цел. — Той си припомни онази страшна нощ, когато по молба на Маргьорит се отказа от протестантската си вяра и премина към католицизма. Мечът на брат й беше опрян в гърлото му. Смяната на вярата му спаси живота и в крайна сметка му донесе короната на Франция. По-късно не му беше никак трудно да се отрече от католицизма и да се върне към вярата на дедите си.