Трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане на мястото си през цялата безкрайна вечеря. Съзнаваше, че лейди Мери, която седеше в долния край на масата с останалите придворни дами, му хвърля засегнати погледи и очите й са пълни със смесица от загриженост и обвинение. Знаеше, че тя не е останала доволна от тазсутрешната им дискусия, и беше сигурен, че няма да мине много време и тя отново ще подхване темата на прекъснатия разговор.
Най-после кралицата даде знак, че е седяла достатъчно дълго на масата.
— Хайде да танцуваме, лорд Харткорт. — Тя го потупа по ръката с ветрилото си и се усмихна окуражително.
Гарет се поклони дълбоко и придружи кралицата до голямата зала в задната част на къщата, където беше разчистено за танци. Музикантите вече свиреха в галерията, а високите стъклени врати бяха отворени към градината, за да влиза мекият вечерен бриз.
Лордът отведе кралицата на танцовата площадка. Оставаше му да издържи само един придворен танц, след което можеше да покани възпитаницата си и да открие защо беше станала тази изненадваща замяна.
Мод сънуваше с отворени очи. Когато Анри я отведе на танцовата площадка веднага след кралицата и лорд Харткорт, тя не се възпротиви. Беше вземала уроци по танци, но никога досега не беше танцувала пред общество. Въпреки това танцуваше с невероятна лекота, сякаш изпълняваше стъпките насън. Движеше се с изключителна грация, стъпалата й едва докосваха пода. Макар да съзнаваше, че партньорът й не изглежда особено елегантно в сложните фигури на придворния танц, това ни най-малко не намаляваше удоволствието й.
Газотът най-после завърши и кралицата, която танцуваше много по-енергично от младите си придворни дами, поиска от Гарет да й осигури за следващия танц херцог Роаси.
Лордът отдавна чакаше именно това решение. Той си проби път към мястото, където стояха Анри и Мод. Младата дама се усмихваше и когато Гарет се приближи, Анри вдигна ръцете й към устните си. Лордът се учуди безкрайно, когато възпитаницата му се изчерви очарователно и размаха ветрилото си със съвършенството на млада кокетка.
— Гарет… ей, Гарет, надявам се, не си навирил нос чак толкова, та дори да не поздравиш старите си приятели. Знам, че дължиш внимание на кралицата, но чак пък толкова. Да не говорим, че под покрива ти живее човек като Роаси…
Гарет се обърна неохотно към Кип Роситър, който му махна от другия край на залата и се запъти към него със засмяно лице.
— Нали те поканих и ти да правиш компания на кралицата? — отговори с бегла усмивка той, опитвайки се да овладее нетърпението си. — И с това рискувах доброто име на дома си. Никой не бива да ме обвинява, че съм изоставил старите си приятели, все едно колко голяма е честта, с която ме удостояват.
Кип се ухили безгрижно, но очите му бяха остри като ками. Той се обърна и огледа доволно танцуващите.
— Ти замисляш нещо, Гарет, нещо крайно дръзко и бих казал дори непочтено. — Гласът му се понижи в шепот, устата му се доближи до ухото на лорда. — Ти си истински магьосник, приятелю, трябва да ти се признае.
Гарет вдигна въпросително едната си вежда и отговори небрежно:
— Говориш със загадки, стари момко.
— Не, човече, ти си този, който произвежда загадките. — Кип стисна ръката му. — Кажи ми да си гледам работата и аз ще го направя без възражения. Но искам да ти кажа само едно: тази лейди Мод — и той посочи двойката в края на танцовата площадка — не е лейди Мод, която в последно време вдигна такъв шум в двора. Е, какво ще кажеш? — Той го изгледа доволно.
Лицето на Гарет се превърна в каменна маска, но той не направи опит да отхвърли обвиненията на Кип. Старият му приятел беше твърде проницателен и нямаше смисъл да го лъже.
— Ще ти кажа, че това не те засяга и че ще ти бъда благодарен, ако си държиш езика зад зъбите.
Кип се ухили с разбиране.
— Разбира се, че ще си мълча. Все пак ти благодаря за признанието. Може би някой ден ще ми разкажеш цялата история, а?
— Може би. — Гарет не отговори на съзаклятническата му усмивка. Лицето му остана каменно, очите корави и безизразни. Знаеше от Имоджин, че Кип е имал съмнения, знаеше също, че ги е споделил с Брайън. Можеше да бъде сигурен, че Кип няма да се разбъбри, но брат му не умееше да мълчи. Картонената къщичка, която така грижливо беше подредил в мислите си, заплашваше да се срути. Обзет от чувство за неизбежност, той промърмори няколко нищо незначещи думи и продължи пътя си към Мод и Анри.