Миранда вдигна рамене и равнодушният й жест го ядоса още повече. Той направи крачка към нея, тя отстъпи назад и го погледна със студенина, която обаче не успя да скрие дълбоката болка, която плуваше в дълбините на очите й. Болката, която той бе повярвал, че е прогонил завинаги.
Хладното й спокойствие го накара да застане нащрек. В погледа и позата й имаше нещо сковано, но и решително, въпреки факта, че беше облечена само с халат, краката й бяха боси, а косата толкова разрошена, сякаш дълго беше стояла на вятъра.
— Щом херцогът не е забелязал нищо, милорд, трябва да бъдете благодарен за замяната. Сигурна съм, че вече не се нуждаете от мен. Мод е на път да приеме съдбата си.
— Миранда…
— Не! — прекъсна го разгорещено тя. — Не, милорд. Трябва да ми отговорите! Дадохте ли пари на трупата, за да ме напуснат? Какво им казахте? Как ги накарахте да заминат така набързо? Сигурно първо сте ги заплашили, а после сте ги подкупили!
Гарет беше толкова стъписан, че не можа да събере мислите си за разумен отговор.
— Платихте ли им, сър? — попита тя и блестящите от гняв очи се откроиха огромни на бледото лице.
Гарет разбра с дълбоко примирение, че беше стигнал достатъчно далеч в измамата и че при дадените обстоятелства му оставаше само да каже истината. Все още беше на мнение, че е твърде рано да разкрие на Миранда какъв е произходът й, че в това състояние тя няма никога да го приеме доброволно, но тя просто не му остави друг изход.
— Да — отговори спокойно той, — платих им петдесетте златни нобли, които ти бях обещал. Имах основателна причина да го сторя. Ако се успокоиш и ме изслушаш, ще разбереш защо съм постъпил така.
— И те ги взеха… взеха вашите кървави пари — отвърна горчиво тя и на лицето й се появи отвращение. Обърна се настрана и раменете й потръпнаха.
Гарет я сграбчи за ръцете и я обърна отново към себе си.
— Моля те, Миранда, трябва да ме изслушаш. Чуй какво имам да ти кажа и не ме прекъсвай, докато не свърша. След това можеш да ми кажеш, каквото искаш, да ми зададеш всички въпроси, които тежат на сърцето ти. Кълна ти се, че не е това, което си мислиш. Никой не те е предал.
Миранда чу думите му, видя убедеността в тъмните очи, но нищо не можа да спре студената тръпка на предчувствието, което пролази по гърба й. Фините косъмчета на тила й настръхнаха. Тя го погледна мълчаливо и изразът в очите й му напомни за затворник, изправен пред съдията. Без да й даде време да възрази, той започна с историята за страшната Вартоломеева нощ…
Имаше чувството, че е говорил цели часове. Когато най-после свърши, в стаята надвисна потискаща тишина, нарушавана само от тихото бъбрене на Чип, който висеше на пердето пред прозореца.
Когато мълчанието стана непоносимо, Миранда заговори и гласът й прозвуча странно безизразно:
— Откъде сте толкова сигурен, че съм близначката на Мод?
— Спомняш ли си как обърнах внимание на белега в корените на косата ти? — попита тихо той, стараейки се да обуздае вълнението си. През цялото време беше говорил делово и сега не биваше да губи самообладание. — Мод има същия. Аз го имам, майка ви го имаше. Това е характерен белег на семейство Харткорт.
Миранда вдигна ръка и опита предпазливо тила си. Белегът не се напипваше, но тя знаеше, че е там, както знаеше, че е напълно безсмислено да се съмнява в разкритията на графа. Тя и Мод бяха близначки. Дълбоко в себе си тя знаеше, че Гарет бе казал истината, знаеше, че Мод ще я приеме също така безусловно, както я бе приела тя.
— Твърде малко хора знаят за изчезналата близначка — продължи тихо Гарет. — В онази страшна нощ бяха избити толкова хора, че загубата на едно десетмесечно бебе беше заличена от всеобщата кървава баня.
Мълчанието отново падна над главите им, по-мъчително отпреди. Гарет беше сериозно обезпокоен от почти призрачната бледност на Миранда и странните искри в очите й. Тя отказваше да го погледне и когато понечи да я хване за брадичката, за да обърне лицето й към своето, чертите й се разкривиха, сякаш я беше ударил.
— Разбираш ли какво означава това? — Гарет започваше сериозно да се пита дали тя наистина беше проумяла какво й бе казал. Нямаше да се учуди, ако не беше схванала в целия им размер последствията от това неочаквано разкритие.
— Да — отговори студено тя. — Разбирам, че ме използвахте и измамихте. Но това ми беше ясно още когато открих, че сте отпратили семейството ми.
— Те не са твоето семейство — заяви твърдо той. — Напуснаха те, защото това беше абсолютно необходимо. Обещах им да ти кажа, че не са те изоставили. Те научиха истината и разбраха, че вече не могат да бъдат част от живота ти. — Поне това трябва да й е станало ясно, помисли си сърдито той. Нима можеше да бъде другояче?