— Кой ви е казал, че вече не са част от живота ми? — Гневът пламна с нова сила в гърдите й, очите й заблестяха ожесточено и бледите бузи се оцветиха в тъмночервено. Онова, което според лорд Харткорт беше очевидно, съвсем не беше нормално за Миранда. — Вие! Вие решихте така! Те са моето семейство! Те ме отгледаха и са част от мен, както аз съм част от тях. Аз не съм нито от семейство Харткорт, нито от рода д’Албар… във всеки случай това няма значение за мен. Аз съм онова, което винаги съм била, и вие нямате право, нямате ни най-малко право да се месите в живота ми. Вие не се съобразихте с чувствата ми. Вие ме пренебрегнахте и купихте семейството ми… все едно, че са стока, за чиято цена можете да се пазарите. Вие ме предадохте, злоупотребихте с доверието ми, с моята…
— Спокойно, мила, не се гневи. — Гарет протегна ръце и я притисна силно до гърдите си, опитвайки се да спре бурния изблик на чувства. — Чуй ме, скъпа. Опитай се да бъдеш разумна. Когато разбрах коя си, веднага реших, че не мога да те оставя повече на улицата. Моят семеен дълг изискваше да те прибера в лоното на семейството и да ти помогна да си възвърнеш правата, които ти дава произходът.
Миранда се изтръгна от прегръдката му и вдигна гордо глава.
— Не, милорд, вие видяхте в мен благоприятна възможност да задоволите собственото си честолюбие — отговори твърдо тя. — И ви беше все едно… и все още ви е все едно, че ме използвахте така безсрамно.
Гарет се опита отново да притисне главата й до гърдите си, помилва косата й и отговори:
— Няма да отрека, че честолюбието е могъща сила. Но моята цел е и твоя, Миранда. Помисли малко! Помисли за какво работя. Можеш да станеш кралица на Франция и Навара!
— Ами ако не искам? — попита сърдито тя и отново се освободи от прегръдката му. — Ами ако тази перспектива ме изпълва с отвращение и ужас, какво тогава, милорд?
— Ти не си родена за скитнически живот и го знаеш много добре — отвърна той, опитвайки се да запази самообладание. — Аз ти отворих вратите към един напълно различен живот. Знам, в началото всичко ти се струва объркващо и мъчително, но се кълна, че именно това е животът, за който си предопределена.
Миранда поклати глава.
— Не сте прав — отговори горчиво тя. — Във вашето общество няма място за мен. — В погледа й имаше безмилостна яснота. — Мод ще се омъжи, за да задоволи честолюбието на лорд Харткорт, но аз няма да го направя.
Тя му обърна гръб. Дълбоката, пронизваща божа на предателството й причиняваше гадене. Нищо от онова, което й говореше той, не намали болката, само я направи още по-страшна. Нито веднъж, откакто се бяха срещнали в Дувър, не беше видял в нея нещо повече от средство към целта. Дори днешното му разкритие не й направи впечатление. Тя беше живяла живота, който й харесваше, и думите не можеха да я променят.
— Миранда, мила моя…
— Не ме наричайте така! — изфуча разярено тя. — Достатъчно лъжи натрупахте между нас, милорд, не прибавяйте още една. Никога не сте изпитвали истинска привързаност към мен. Какво си мислехте, когато ме отведохте в леглото си, милорд? Че ще ме укротите, че ще…
Гарет не можа да понесе повече болката й. Сграбчи я за раменете, притисна я с все сила към себе си, помилва гърба й, погали блещукащата червенокафява коса, притисна устни към меката кожа на тила й, опитвайки се да я накара да замълчи.
— Миранда! Престани да се самоизмъчваш! Нашата любов нямаше нищо общо с това, което ти казах днес. Тя беше напълно различна от…
— Ами тази сутрин? — попита остро тя и го блъсна с такава сила, че той я погледна смаяно. — Тази сутрин спахте с мен, за да ме укротите, да ми замаете главата, да ме подчините на волята си, нали? Не се опитвайте да ме лъжете! — Тя го погледна отново с неумолима острота. — Не можете ли да понесете истината? — Изведнъж раменете й увиснаха и гневът се отля от тялото й като огромна вълна. В гласа й прозвуча отчаяние: — Аз ви обичах.
— Миранда, мило мое момиче…
— Махнете се оттук! — изкрещя тя и притисна ръце към ушите си в отчаян и безсмислен жест.
Тъгата й беше толкова силна, че Гарет не можеше да я понесе. Съзнаваше, че ако остане още малко тук, ще я направи още по-нещастна. Беше очаквал трудности, но не и такава безнадеждност. Остана да стои насред стаята, не знаейки какво да каже, какво да стори, за да не влоши още повече положението.
— По-късно — проговори най-сетне той. — По-късно ще поговорим пак.
Той отиде до вратата, разтърсен до дън душа, и изобщо не забеляза, че тя беше само притворена. Излезе в коридора и се запъти с уморени крачки към собствената си спалня. Не, това убежище трябваше да почака още малко. Първо трябваше да се погрижи за кралица Елизабет, която гостуваше под покрива му.