Когато лордът слезе по стълбата към партера, лейди Мери Абърнати се измъкна от сянката на една ниша, където беше стояла през цялото време. Тя огледа страхливо коридора, после втренчи поглед в затворената врата на отсрещната стая и се разтрепери с цялото си тяло. Не можеше да не си припомни старата поговорка: „Който подслушва, скрит до стената, чува собствения си позор“.
Когато тази сутрин спахте с мен… Така бе казало момичето, което не беше Мод. Момичето, което беше любовница на Гарет. Той бе подслонил любовницата си под собствения си покрив. Аз ви обичах… беше казало момичето.
Мери навлажни с език пресъхналите си устни и се опита да преглътне коравата буца, заседнала в гърлото й. Харткорт беше измамил и нея, и сестра си, дори самата кралица. Измамата му беше повече от отвратителна, тя представляваше такова страшно предателство, че Мери не беше в състояние да го проумее. Мъжете издържаха уличници, често си вземаха и метреси. Но ги държаха далече от съпругите си, от годениците, от семейството. Така не се забъркваха в емоционални усложнения. Това беше част от живота на висшето общество и представляваше най-обикновена сделка. Този случай обаче беше абсолютно различен. Тя не познаваше този Гарет. Граф Харткорт никога не беше говорил с този тон, с това искрено вълнение, с тази несигурност. Страстта му към това момиче беше повече от очевидна. Той бе затънал дълбоко в блатото на разврата и вулгарността и вече не можеше да бъде верен рицар в империята на нейно величество, достоен човек, който държи на мястото си в този свят.
Мери се спусна безшумно по стълбата и влезе в балната зала. За щастие никой не беше забелязал изчезването й.
След около час Мод почука на вратата на зелената стая и отвори, без да дочака подкана. Кралицата и свитата й се бяха върнали в Уайтхол, придружени от граф Харткорт и херцог Роаси.
— В леглото ли си вече, Миранда?
Миранда беше толкова развълнувана, чувстваше се така загубена и самотна в тази страшна бъркотия от отчуждение и загуба, че не знаеше как да се държи с Мод. Собствената й идентичност се беше размила, рамката на живота й беше взривена. Какво трябваше да стори сега: да сподели ли със сестра си откритието на графа или да я остави в благословено незнание?
— Не, не съм в леглото.
— Защо седиш на тъмно? — Мод влезе и затвори грижливо вратата. Миранда седеше на рамката на прозореца, свила крака под себе си. Чип лежеше по гръб в скута й и се протягаше лениво.
— Наблюдавах вечерницата — обясни тихо тя.
Мод смръщи чело. Гласът на Миранда не беше мелодичен както обикновено. Тази вечер тя говореше дрезгаво и пресипнало, сякаш беше настинала. Мод отиде до прозореца и се наведе да помилва Чип. Шията й беше разголена, косата високо вдигната и прихваната е мрежичка от златни конци. Бледият белег с форма на полумесец се виждаше повече от ясно. Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка и попипа тила си.
— Разкажи как мина вечерта.
— О, да! — Мод се намести на перваза до Миранда и спря за миг, за да подреди мислите си. После пое дълбоко въздух и даде воля на чувствата си.
— Той ме целуна — разказа възбудено тя. — Чувството беше много странно и… прекрасно. Знаеш ли дали трябва да се чувствам именно по този начин?
— Мисля, че да — отвърна глухо Миранда.
— Какво има? — Мод стисна силно ръцете й. — Изглеждаш толкова тъжна. Какво ти е, мила?
Миранда се освободи с рязък жест.
— Значи си склонна да приемеш годежа?
Мод поклати глава.
— Не знам. Всичко, в което досега вярвах и което мислех за себе си, изведнъж се обърка. Не знам как да изляза от този хаос.
Миранда изпита такава горчива ирония, че едва не избухна в смях. „И със сестра ти е същото.“ Двете не знаеха как ще живеят отсега нататък само защото граф Харткорт беше решил да играе ролята на господ.
— Какво става с теб, Миранда? — попита настойчиво Мод. — Не ми харесва, че си така тъжна. Не мога ли да направя нещо, за да ти помогна?
Миранда скочи от рамката на прозореца, без да изпуска от ръце Чип.
— Отивам си — промълви тихо тя.
— Толкова скоро? — Мод я погледна стъписано. — Защото заех мястото ти при херцога ли? Защото мислиш, че вече нямаме нужда от теб?
— Никой не ме иска тук — отговори тъжно Миранда. — Но това не е единствената причина, поради която си отивам. Трябва да намеря семейството си, преди да са се качили на някой кораб за Франция. Станало е страшно недоразумение. Те си мислят, че вече не искам да се върна при тях. Трябва да тръгна на разсъмване и да ги настигна във Фолкестон.