Очите й бързо свикнаха с тъмнината и тя закрачи решително по коридора. Спря пред вратата на Гарет и се ослуша. След малко се наведе и притисна ухо до ключалката. В стаята цареше тишина. Значи можеше да се надява… не. Надеждата й се оказа напразна. Откъм леглото се чуваха объркани, неразбираеми думи, тежко, накъсано дишане.
Тя отвори вратата, както бе правила безброй пъти преди това, и се плъзна безшумно в спалнята, без да забрави да затвори след себе си. Кошмарите на Гарет й бяха известни до последната подробност. Те бяха една от многото тайни, които двамата споделяха.
— Шарлът! — Спящият мъж нададе дрезгав вик. Той седеше в леглото си, очите му бяха широко отворени и ужасяващо неподвижни. Имоджин знаеше, че брат й не се е събудил, и се втурна към леглото. Лицето му беше потно, сякаш го мъчеше силна треска, ризата беше залепнала за тялото.
— Гарет… Гарет… събуди се! — Имоджин улови ръката му, помилва я и я притисна до гърдите си. — Събуди се! Ти сънуваш!
Очите на лорда се проясниха, но адският сън все още не искаше да си отиде.
— Велики Боже! — промърмори той и обърна глава, за да погледне сестра си, която стискаше здраво ръката му и го гледаше с фанатична любов — поглед, който му беше познат още от най-ранните детски години.
— Велики Боже, Имоджин — повтори той и се отпусна немощно на възглавниците, като предпазливо издърпа ръката си. Изтри мокрото си лице с опакото на ръката, въздъхна и се загледа към тавана, докато чакаше да дойде на себе си. Спомни си, че се беше напил до забрава, но сега главата му беше напълно ясна.
„Аз имам склонност към вулгарното.“ При тази мисъл Гарет отново избухна в смях. Май беше още пиян, но грозният смях беше напълно трезва реакция на истината.
— Гарет, престани! — Имоджин се наведе над него. Очите й бяха пълни с тревога, лицето разкривено от страх. Никога не го беше виждала да се смее така. — Защо е този смях, братко?
— Бъди така добра и ми подай коняка, сестро. — Гарет седна в леглото и протегна ръка. — Нямаш причини да се безпокоиш. Вече дойдох на себе си. В действителност — добави с нов изблик на смях той, — за първи път от доста време насам съм самият аз.
— Не разбирам какво говориш. — Имоджин му донесе бутилката с коняка. — Пак имаше кошмар. Извика името на Шарлът.
— Да — отговори тихо Гарет и преметна крак през таблата на леглото. — Но съм почти уверен, че това беше последният ми кошмар. — Той остави бутилката на пода, без да е пил от нея.
Имоджин наблюдаваше брат си с нарастваща тревога. Не повярва в думите му и през главата й мина ужасяващата мисъл, че той е загубил разума си и вече не знае какво говори. Започна да му говори настойчиво, опита се да го принуди да признае фактите, които щяха отново да го върнат в реалния свят.
— Аз винаги съм се грижила за теб, старала съм се да защитавам интересите ти, Гарет. Знаех, че трябва да предприема нещо, за да отстраня Шарлът.
— Имоджин, стига толкова! — Гласът на Гарет беше остър като изплющяване на камшик. Ала сестра му не се трогна от предупреждението.
— Трябваше да го направя. Направих го за теб, братко. — Думите изригваха като вулкан от устата й и Гарет я остави да говори. Дълго време беше потискал истината, но сега беше крайно време да я чуе, да я приеме и да признае собствената си вина. Ако не го направеше, никога нямаше да се почувства свободен да заживее нов живот.
— Тя не беше жена за теб. Вечно беше пияна и готова да разтвори краката си за всеки, който я поискаше. Присмиваше ти се, подиграваше се и с бедничкия Дьо Вер, който беше полудял по нея. Унищожи го, както искаше да унищожи и теб. Докато стоеше там на прозореца, пияна, олюляваща се… един лек тласък… повече не беше нужно… само един лек тласък. — Тя втренчи поглед в брат си и той се уплаши от диво святкащите й очи. — Тя не беше добра за теб. Направих го за теб, Гарет.
— Знам — отговори спокойно той. — Винаги съм го знаел.
— Всичко — разхълца се Имоджин. — Правех всичко за теб, братко.
— Знам — повтори той и я притисна до гърдите си. — И те обичам за това, Имоджин. Но е крайно време да престанеш.
Той държа сестра си в прегръдката си, докато потокът на сълзите й отслабна. После я отведе в спалнята й и й помогна да си легне. Знаеше, че тя щеше да заплати за този бурен изблик на чувства с един от страшните си пристъпи на мигрена, но после ще се почувства облекчена. Както винаги. Познавам сестра си много по-добре, отколкото тя познава мен, помисли си той и се върна в спалнята си.
Вече не му се спеше. Не му се пиеше коняк. За първи път от много, много време насам знаеше какво трябваше да направи, за да бъде щастлив. Знаеше също, че това ново щастие си струваше всяка жертва.