— Знаеш ли колко хора са загинали за тази така наречена глупост? — попита сериозно тя. — Нашата майка също е загинала за религията си. — Тя извади от джоба си смарагдовата гривна и я показа на сестра си. Беше я скрила там, за да не привлича ненужно внимание по пътя. Смарагдите блеснаха под слънчевите лъчи. — Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно и в същото време се плаша от него. Може би защото е видяло толкова много кръв и убийства. Не намираш ли, че говоря абсурдни неща?
— Ни най-малко — отвърна Миранда и протегна ръка да вземе гривната. Мод я пусна в шепата й. Не можеше да отрече, че допирът до гривната я изпълваше с леден ужас. Тя помилва смарагдовия лебед и се опита да си представи лицето на майка си… да види мъченическата й смърт и страшните последствия за децата й.
В очите й запариха сълзи и тя примигна, за да ги прогони. Ако не беше онази злокобна нощ, сега тя нямаше да се чувства така безпомощна и самотна, изоставена на произвола на съдбата. За нея вече нямаше място в света. Не можеше да продължи да живее, както беше живяла от най-ранно детство, не можеше да заживее и живота, който й осигуряваше произходът, защото…
Защото мъжът, когото обичаше, я предаде. Тя му бе отдала сърцето и душата си, но този дар беше изметен като купчина прах, захвърлен като ненужен от мъжа, който нямаше представа какво значи да обичаш.
Тя не можеше да се върне в Лондон, защото не можеше да живее под покрива на граф Харткорт. Ръката й се сключи около гривната и тя стисна здраво зъби, за да се пребори с напиращите сълзи, да прескочи огромната стена от тъга и печал, която всеки момент можеше да я погребе под тежестта си.
— Всемогъщи Боже, помогни ни! — Мама Гретруд вдигна смаяно ръце. Няколко пера от чайка се бяха заплели във високата й фризура и украсяваха овехтялото дантелено боне на главата й. Без шапката със златни пера Гертруд не изглеждаше величествена, както обикновено.
Чип скочи на рамото й с весели крясъци и обгърна с две ръце шията й. Тя го помилва, без в действителност да го забелязва.
— Откъде, за Бога, изникнахте така внезапно вие двете… вие тримата? Лорд Харткорт ни каза, че ще останеш при него, Миранда.
— Можем само да се надяваме, че негово благородие няма да си поиска обратно петдесетте златни нобли.
— О, по дяволите, я си дръж езика зад зъбите, Джебедия! — изруга Гертруд и пълното й лице се оцвети в тъмночервено. — Не обръщай внимание на този глупак, детето ми. Лорд Харткорт каза, че не е добре за теб… защото ти… — Тя млъкна безпомощно.
— Защото тя? — повтори въпросително Мод. Тя се настани удобно на каменния кей на Фолкестон, като че цял живот беше правила това, и започна да чисти тръните от края на роклята си. Последната кола, с която бяха дошли от Ашфорд във Фолкестон, беше закарала на пазара овча вълна и подът беше осеян с всевъзможни тръни.
— Защото ти и Миранда сте сестри — обясни енергично Люк.
— Аха — промърмори Мод. — Така значи. — Тя вдигна лице към слънцето, затвори очи и се наслади на топлите лъчи, вслушвайки се с доволна усмивка във възбуденото гласче на Роби, който тъкмо прегръщаше Миранда.
Миранда се засмя и Мод рязко отвори очи. Предишния ден сестра й беше тиха и затворена в себе си. Вече не плачеше, но не се усмихваше и непрекъснато се отдаваше на мрачни мисли. Сега обаче се усмихваше с искрена радост и с обич целуваше мръсните бузки на детето в ръцете си.
— Нали няма да си отидеш пак, Миранда? — попита страхливо Роби, дръпна я за косата и уви крака около хълбоците й. — Кажи, че няма да го направиш.
— Няма, Роби — потвърди тихо тя. Тези хора бяха семейството й. Каквото и да станеше оттук нататък, тя винаги щеше да има място сред тях.
— Все пак бих искал да знам какво ще стане с петдесетте златни нобли — изръмжа Джебедия.
— По дяволите, човече, не можеш ли да замълчиш! — изкрещя възмутено Раул. — Нека първо чуем какво имат да ни кажат момичетата.
— Много е просто — започна Миранда.
— Не е чак толкова просто, колкото си мислиш — обади се развеселен мъжки глас зад гърба й.
Всички глави се обърнаха като по команда към граф Харткорт, който стоеше на няколко крачки от групата и държеше коня си за юздата.
— Нали ви казах, че лордът ще си поиска парите! — обяви самодоволно Джебедия.
— В момента парите са последното, което ме вълнува, добри човече — отговори с усмивка Гарет. — Дойдох да си прибера възпитаницата, преди да е свикнала с удоволствията на скитническия живот.
— Милорд?
— Да, Мод? — Гарет се усмихна приятелски на момичето, което се беше настанило на каменната стена с непринудеността на улична хлапачка. Той забеляза веднага луничките, които бяха обсипали нослето й, свежата розовина на бузите. Краят на роклята й беше омазан с кал, по скъпия плат бяха полепнали тръни. — Хареса ли ти разходката?