Кипяща от гняв, Имоджин си задаваше тези реторични въпроси, които нямаха нищо общо с истинското положение на нещата. Часовете, които беше прекарала до леглото на болното момиче или в грижи за доброто му възпитание, едва ли можеха да се преброят на пръстите на двете й ръце.
След като вратата се затвори зад лейди Имоджин, Мод посегна лениво към шала в скута си и започна да сплита ресните му. Макар да не бяха слаби и неизразителни, чертите на лицето й бяха изрисувани сякаш с безсилни махове на четката, само в сините очи светеше буен огън.
— Берта. — Без да се отвлича от заниманието си, тя се обърна към старата жена, която отново беше влязла в стаята. — Повикай свещеника за тази вечер. Ще се покръстя още днес и тогава няма да могат да ми сторят нищо. Съветникът на протестантския крал Анри не може да се ожени за католичка.
— Наистина ли си сигурна, че си готова да направиш тази стъпка, Миньон? — Берта се наведе над нея и сложи ръка на челото й.
— Получих посвещение и сега съм готова да премина към католическата вяра — отговори Мод и очите й блеснаха решително. — Преди лорд Харткорт да се е завърнал от пътуването си, аз ще се погрижа да стана абсолютно неподходяща за ролята, която искат да ми натрапят, и то само за да осигурят собственото си издигане.
— Добре, ще пратя за отец Дамян. — Берта се усмихна и приглади назад косата на любимката си. Най-съкровеното й желание беше на път да се осъществи. Цели двадесет години се беше борила да спаси душата на момичето, за което се грижеше като за собствено дете. Вече двадесет години се опитваше да я покръсти — и това в страна, където католиците бяха подложени на преследване, — и най-после щеше да осъществи намерението си.
Мод затвори очи и се наслади на благотворния масаж. Добрата стара Берта. Лейди Имоджин щеше да побеснее, но най-накрая щеше да разбере, че и най-страшните мъчения не можеха да сломят вярата на младата й братовчедка. Тя щеше да покаже на всичките си роднини какво означава истинска вътрешна сила.
Гостилничарят на „Адам и Ева“ не беше особено зарадван от връщането на маймуната.
— Надявам се, че това диво животно няма да причини вреди на заведението ми, милорд.
— Според мен това няма да се случи — отговори сухо Гарет. — Заведете ме в стаичката, която ми обещахте, и донесете вечеря за мен и придружителката ми. — Той посочи Миранда и я бутна да върви напред.
Молтън изкриви неодобрително устни, но побърза да изпълни заповедта и се обърна към стълбата.
— Устата му прилича досущ на пилешки задник — отбеляза полугласно Миранда и притисна Чип до гърдите си.
— Сравнението е подходящо, макар и не особено удачно избрано — отвърна все така сухо лорд Харткорт и отново я побутна към стълбата. Слава Богу, гостилничарят не беше чул забележката й.
— Ето стаята ви, милорд. Чиста и комфортна, както ви обещах. Всеки гост ще се радва да я има. — Молтън вдигна резето на една тясна врата на горния етаж и я отвори с подканващ жест. — Може би е малко високо, но е тихо и спокойно, далече от улицата и кръчмата. Освен това следващият ден за пране е чак в сряда и момичетата, които подклаждат медните казани, няма да ви досаждат с бъбренето си.
Гарет огледа малкото помещение. Таванът беше толкова нисък, че той трябваше да сведе глава, но леглото беше достатъчно голямо. Пред прозореца бяха поставени кръгла масичка и два стола. Вътре беше задушно, миришеше на сапунена пяна от пералнята. Все пак стаята беше спокойна и достатъчно отдалечена от главната част на гостилницата, за да му гарантира пълноценна почивка.
— Достатъчно е — заяви Гарет и свали ръкавиците си. — А сега бъдете така добър да се погрижите за вечерята. Изпратете ни и две бутилки рейнско вино.
— Много добре, милорд. — Молтън се поклони дълбоко и острият поглед на малките му очички се устреми към Миранда, която стоеше до вратата и стискаше Чип в обятията си. — Младата личност ще остане тук през цялата нощ, нали? — В гласа му имаше неприятна интимност.
Гарет се обърна бавно към него и го погледна втренчено. В кафявите му очи нямаше и капчица хумор. Гостилничарят потрепери, направи нисък поклон и побърза да се оттегли.
Миранда навлажни устните си, които отново бяха пресъхнали. Въпросите на гостилничаря и още повече отказът на лорд Харткорт да отговори бяха прогонили глада й. Първоначалното й недоверие се върна, още по-силно отпреди. Дали да се довери на този напълно непознат човек? Той изглеждаше почтен и безопасен, но Гертруд й беше казвала много пъти, че гладките повърхности са хлъзгави и измамни, особено когато става въпрос за джентълмени.