Съобщението на Гарет, получено няколко часа след заминаването му, беше кратко и неясно: лорд Дюфорт да тръгне веднага за Фолкестон, да намери гостилница „Червения петел“ и да чака там по-нататъшното развитие на нещата. Много интересно развитие, помисли си развеселено Майлс.
— Мод?
— О, лорд Дюфорт. Братовчедът Харткорт каза, че ще пристигнете скоро. — Мод се засмя весело. — Ще позволите ли да ви представя Люк? Той е приятел на Миранда. Желаете ли канче медовина, милорд? Или може би предпочитате чаша ейл? Парите ни скоро ще свършат, но се надявам, че ще ни подпомогнете.
— Ейл — отговори Майлс и кимна на кръчмаря. След кратък поглед към Люк той се настани на столчето до Мод. — Мисля, че ще мога да уредя сметката ви. — Той огледа кръчмата и въпросително вдигна вежди. — Къде е настойникът ти? Това е негово задължение.
— Да, разбира се, но той е горе с Миранда.
— Какво? — попита съвсем спокойно Майлс и пресуши на един дъх чашата с ейл. — О, да, разбирам.
— Мисля, че ще се оженят — обясни Мод и махна с ръка на кръчмаря да напълни канчето й.
— О, да — повтори Майлс. — Точно така.
— Не сте ли изненадан, сър? — засмя се Мод.
— Не точно — отговори все така спокойно лордът. — Но бих дал безсмъртната си душа, за да узная как, по дяволите, ще обясни внезапната поява на двойничката ти.
— На близначката ми — поправи го сериозно Мод. Майлс я погледна остро, после шумно пое въздух.
— О, да! — изрече за трети път той. — Точно така.
ЕПИЛОГ
— Знаете ли какво трябва да правите?
— Да отричаме енергично — заяви Миранда.
— Да лъжем — отвърна Мод.
Гарет прие отговорите на двете сестри със суха усмивка.
— Нещо в този смисъл — кимна в знак на съгласие той.
— Дали ще се справят? — попита загрижено Имоджин, която стоеше до вратата и трескаво си вееше с ветрилото.
— Ако отричат енергично, както току-що обясни Миранда, не виждам защо да не се справят, мадам. — Съпругът й застана зад нея. — Дайте да ви разгледам, милички. — Той влезе в стаята и Гарет отстъпи настрана, за да направи място за експерта.
— Божичко, какъв шум ще се вдигне! — извика Майлс и зарадвано потри ръце, докато обикаляше около сестрите и ги оглеждаше от глава до пети. — Беше брилянтна идея да ви облечем еднакво с някои фини различия.
Идеята, разбира се, беше негова, но въодушевлението му беше така неподправено и истинско, че никой не дръзна да го обвини в самодоволство.
— Боже, боже, ти изглеждаш като истинска принцеса, Миранда — обади се Роби, който се беше настанил на рамката на прозореца и притискаше в ръце Чип. Роби изглеждаше напълно променен: добре нахранен, със свежо лице и весели очи. — Не може ли и аз да дойда?
— Не, за съжаление не можеш. Трябва да останеш тук и да се грижиш за Чип — отговори Миранда. — Но когато се върна, аз ще ти разкажа всичко, обещавам.
Роби се задоволи с това обещание и посвети вниманието си на купата със стафиди, която споделяше с Чип.
— Ела да се погледнем в огледалото, Мод. — Миранда улови ръката на близначката си. Двете застанаха пред голямото стенно огледало и дълго останаха загледани в отраженията си. Макар че огледалото не беше много добро, гледката беше смайваща. Кройката на роклите беше напълно еднаква, но Миранда носеше смарагдовозелено копринено кадифе, избродирано със златни конци и украсено с блещукащи диаманти, докато роклята на Мод беше от турскосиньо кадифе, обшито със сребърни конци и сапфири. Разлика имаше и в прическите им. И двете носеха косите си открити, украсени с панделка през челото — сребърна на Мод и златна на Миранда. Този път не се опитаха да прикрият късата коса на Миранда и я оставиха подредена на меки вълни около ушите и тила. Разкошните червенокафяви къдрици на Мод падаха свободно по гърба.
— Никой няма да заподозре — промърмори доволно Миранда. после се обърна към Гарет и в очите й се появи внезапен скептицизъм. — Сигурен ли сте, че няма да забележат нищо, милорд?
— Напълно сигурен — отговори с усмивка той, пое ръката й и я вдигна към устните си. — Загубената дъщеря на Франсоа д’Албар се завърна като по чудо в лоното на семейството.
— Ами ако все пак заподозрат нещо — възрази плахо тя. — Ако кралицата ме познае… или Анри… тогава сте загубен.
— Вече хиляда пъти ти заявих, че това няма ни най-малко значение за мен, любов моя.
Имоджин простена тихо, но през здраво стиснатите устни не излезе нито дума.
— Време е да тръгваме — спаси положението Майлс. — Баркасът чака, а и Анри вече трепери от нетърпение.