— Засега — отговори Гарет с широка усмивка. — Ако вие придружите Мод, сър, аз ще предложа ръката си на сестра й. Кралицата ни очаква.
Мод мушна ръка под лакътя на Анри, затрепка с ресници и плахо вдигна очи към лицето му.
— Толкова ми липсвахте, милорд — прошепна нежно тя.
— Но съвсем не толкова, колкото вие на мен, мила — отвърна Анри и очите му засвяткаха зарадвано от това признание. — Надявам се, че вече сте напълно здрава?
— О, разбира се, сър — отговори бодро младото момиче. — Никога в живота си не съм се чувствала по-добре.
— Странно, но имам чувството, че никога не съм ви виждал така цъфтяща — отбеляза с леко смръщване Анри. — Като че ли сте прекарали дълго време на слънце, вижте колко лунички… — Той помилва нослето й. — За Бога, това са истински лунички! Как ги получихте, след като трябваше да пазите леглото?
— По цели дни седях до прозореца, милорд — отговори кротко Мод. — Установих, че слънцето повдига духа ми. Надявам се, че не ги намирате грозни?
— Не, разбира се, ни най-малко — отговори бързо кралят. — Те са прелестни… само дето малко ме изненадаха — добави полугласно той.
Мод се усмихна с разбиране.
Малката група мина по настланата с плочки пътека към широката морава пред палата. Сцената беше вече позната за Миранда и тя не се чувстваше уплашена като при първото си явяване в двора. Днес я мъчеха други грижи. Анри бе приел с доверие „изненадата“ на графа, но дали и другите щяха да реагират по този начин? Скоро щеше да научи отговора.
Братята Роситър бяха първите, които видяха близначките. Брайън загуби ума и дума от изненада и зяпаше с отворена уста двете млади красавици. Кип се усмихна като човек, чиито предположения са се потвърдили. Той се наведе над ръката на Миранда и хвърли съзаклятнически поглед към Гарет, който му отговори с безизразно-учтива усмивка.
— Нейно величество е готова да приеме граф Харткорт.
Гарет кимна на кралския камериер.
— Дами… — Той предложи ръцете си на момичетата. Анри се отдели от Мод с видима неохота и остана загледан след тримата. Изражението му издаваше дълбок размисъл.
Гарет поведе възпитаничките си през редицата приемни стаи към частния салон на кралицата, сляп и глух за учудените погледи и невярващия шепот, които се носеха след тях. Той усещаше нервното напрежение на близначките така ясно, както усещаше и своето. Това беше решаващото изпитание. Ако кралицата приемеше историята му, никой нямаше да дръзне да изкаже съмнения. Въпреки всички уверения в противното това имаше голямо значение за него. Честолюбието беше водещо чувство в живота му. Само че бе приело друго измерение — Миранда.
Елизабет рядко се учудваше, но когато граф Харткорт й представи лейди Миранда д’Албар, смайването й беше искрено и силно. Тя огледа мълчаливо младото момиче и след минути, които им се сториха цяла вечност, стана от стола си и заяви:
— Обяснете ми, милорд. Нищо не разбирам.
— Дълги години се опитвах да открия какво е станало с близначката на Мод, мадам — заговори уверено лордът. — Разпратих хората си по цяла Франция, вървях по различни следи, обиколих лично много градове и селца, но допреди няколко месеца усилията ми бяха безуспешни. По случайност узнах, че в манастира на цистерцините в Лангедок живее никому непозната млада жена и когато отидох във Франция, се възползвах от случая да проверя и тази следа. Сигурно можете да си представите радостта ми, когато намерих Миранда. — Той издърпа младата дама напред. — Погледнете я, мадам, и ще разберете, че не може да има съмнение. Това наистина е изчезналата дъщеря на Франсоа и Елена д’Албар.
Кралицата огледа изпитателно Миранда. Обиколи я от всички страни, после повдигна брадичката й и впи поглед в лицето й. Миранда, която се беше снишила в дълбок дворцов реверанс, се молеше този път всичко да мине добре и да може да се изправи, без да се покаже тромава.
— Трябва да ви поздравя, лорд Харткорт — заяви най-после нейно величество. — Приликата наистина е необикновена. Все пак искам да ми обясните защо сте запазили така грижливо тайната си, милорд. Защо не сте ме уведомили за съществуването на момичето? — Тя вдигна високо изскубаните си вежди и черните й очи засвяткаха гневно. Елизабет не обичаше изненадите и всяко неочаквано събитие я гневеше.
Гарет се поклони и се извини смирено.
— Грешката е само моя, мадам. Търсенето се бе превърнало в нещо като мания за мен. Всъщност не очаквах, че разследванията ми ще се увенчаят с успех. Бащата на Миранда беше убеден, че малката е била убита заедно с майка си и тялото й е било хвърлено в реката. Честно казано, аз споделях убеждението му.