— Какво ще кажете за собственото си семейство?
— Нищо не знам за него. Нямам представа кои са родителите ми. Намерили са ме на улицата. — Тя отпи глътка вино. Винаги се смущаваше, когато трябваше да признае, че е намерено дете, макар че пазеше достойнството си с нокти и зъби.
Явно лорд Харткорт не намери нищо осъдително в този факт, защото само попита:
— Къде са ви намерили?
Миранда вдигна рамене.
— Някъде в Париж. Била съм още бебе.
Мъжът кимна.
— На колко години сте?
Младото момиче поклати глава.
— Не знам точно. Мама Гертруд смята, че съм на двадесет. Намерила ме е край една пекарница и тъй като никой не ме е обявил за своя, просто ме е взела. А сега иска да се омъжа за Люк, но това е абсурдно. Люк ми е като брат, а аз не мога да се омъжа за брат си, нали?
— Можете, без благословията на църквата.
Сухият отговор я накара да се засмее.
— Знаете какво имам предвид — възрази меко тя. Гарет се ухили и напълни отново чашата й.
— Значи трупата е единственото ви семейство. Говорите английски, сякаш ви е майчин език.
— Говоря много езици — отвърна равнодушно тя. — Това важи за всички в трупата. Пропътували сме много страни, нали разбирате… О, Чип, не! — изпищя уплашено тя и сграбчи маймунката, която се беше смъкнала от рамото й и бърникаше с две ръце в купата с яхния. Чип успя да хване голямо парче морков, пъхна го в устата си и се поклони с доволна физиономия.
— Моля за извинение, милорд. Явно е усетил, че в купата има и зеленчуци. — Миранда се чувстваше ужасно неловко. — Пръстите му са съвсем чисти.
— Много успокоително — отговори без особено убеждение Гарет. — За щастие за момента съм заситил глада си. Оставете го да се порови в яхнията, може да си намери още нещо.
— Много мило от ваша страна, че искате да нахраните и Чип, милорд — промълви Миранда, без да откъсва очи от маймунката, която търсеше зеленчуци в яхнията. — Повечето хора се страхуват от него. Не мога да разбера защо. Вие разбирате ли?
— Сигурен съм, че поне членовете на трупата ви го приемат.
— Не всички. Някои не го обичат. — Миранда отпи глътка вино. — Но Чип печели прехраната си. Зрителите го харесват, освен това умее да събира пари след представлението… Роби много го обича. Чип винаги го разсмива. — Изведнъж очите й се натъжиха, по лицето й премина тъмна сянка.
— Роби е сакатото момченце, нали?
Миранда кимна тъжно.
— Единият му крак е обезформен и е по-къс от другия. Това означава, че не може да ни помага много, но аз деля доходите си с него и той се старае е всички сили.
— Чие дете е?
— Никой не знае. Намерих го пред една врата.
Гарет беше много изненадан от реакцията си на това просто обяснение, от скромното великодушие и дълбочината на човешкото съчувствие, които се криеха зад него. Момичето можеше да даде толкова малко, но доброволно споделяше всичко, което имаше, с хората, които имаха по-малко късмет от него. Никой не би пожелал да води бедняшкия живот на пътуващ артист, да обикаля градове и села и да живее от ден за ден. Гарет беше свикнал с представата, че собственото му по-добро „Аз“ е умряло с предателството на Шарлът. След като престана да очаква каквото и да било от хората около себе си, животът му стана много по-лесен и той прие собствения си цинизъм с радост и облекчение. Ала сега осъзна, че безкористните думи на това момиче бяха превърнали цинизма му в абсурд.
— Е, какво е предложението ви, милорд? — опита се да смени темата Миранда и го погледна очаквателно. Ръката й стискаше здраво жакетчето на Чип, защото се опасяваше маймуната да не направи още някоя беля.
— Искам да заместите една личност — обясни графът. — В моята къща извън Лондон живее една млада братовчедка, която често боледува. Тя много прилича на вас… бих казал дори, че приликата е изумителна… затова мисля, че ще ми помогнете, ако в известни ситуации, които ни очакват, заемате мястото й.
Миранда примигна смаяно.
— Искате да кажете, че трябва да се превърна в друг човек?
— Точно така.
— Но тази братовчедка… няма ли да възрази? Аз не бих се съгласила друг да заеме моето място.
Гарет се усмихна със следи от някогашния си цинизъм и Миранда го погледна стъписано. За първи път виждаше този израз на лицето му.
— При така създалите се обстоятелства Мод със сигурност няма да има нищо против — отговори спокойно той.
— Много ли е болна?
Гарет поклати глава и цинизмът в очите му се засили.
— Не. Мод е онова, което се нарича въображаем болен.
— За какви ситуации говорите?