Маймунката подаде глава изпод лакътя на Миранда и погледна спасителя си с блестящи очи, за които Гарет беше готов да се закълне, че бяха мокри от сълзи. След това измърмори нещо под носа си и протегна мършавата си ръка към графа.
— Казва благодаря — преведе Миранда и въпреки скептицизма си Гарет беше склонен да й повярва. — Вече ви има доверие и от днес нататък ще ви смята за свой приятел.
— Значи мога да се смятам за щастливец — промърмори сухо Гарет и беше възнаграден с усмивка през сълзи. Миранда сведе глава към Чип и продължи да го успокоява. Блестящата тъмнокестенява коса се раздели на темето и падна напред над ушите. Гарет неволно вдигна ръка, за да я сложи на рамото й и да я отведе в къщата. Това започва да ми става навик, каза си учудено той. Ала този път спря насред движението и втренчи поглед в разголената стройна шия. Ръката му се плъзна към тила и пръстите очертаха малкия сребърноблещукащ белег с форма на полумесец, който се намираше точно под корените на косата.
— Откога имате това?
— Кое? — Миранда обърна глава, без да се освободи от хватката на топлите му пръсти, и се опита да погледне през рамо. — За какво говорите?
— На шията си имате белег във форма на полумесец. — Той обърна главата й и внимателно я наведе, за да огледа по-обстойно белега. Кръвта запулсира лудо в слепоочията му.
Миранда попита шията си и се опита да разбере за какво става дума.
— Не знам откъде го имам. Никога не съм го виждала… нали нямам очи на гърба си — прибави с мека усмивка тя, която не беше в състояние да скрие внезапната й неловкост. Усещаше напрежението във връхчетата на пръстите му и постепенно я обзе нерадостното чувство, че през целия си живот е носила на тила си обезобразяващ знак.
— Спомняте ли си някога да сте се порязали на тила? — попита напрегнато Гарет. — Може би при падане?
— Не — поклати глава Миранда. — Каквото и да е, то е част от кожата ми. Много ли е грозно? — Тя се постара гласът й да звучи равнодушно, но не можа да прикрие уплахата си.
— Ни най-малко — отговори бързо Гарет. — Белегът е съвсем малък и обикновено е скрит под косата. — Той оттегли ръката си и Миранда разтърси глава, за да нагласи косите си в обичайната прическа. — Хайде, време е да тръгваме.
Докато вървяха през двора, Гарет размишляваше трескаво. Странно, много странно. Вече беше абсолютно убеден, че красивата акробатка е много повече от двойничка на лейди Мод.
5
Градският затвор на Дувър беше мрачно място, даже в слънчевото августовско утро. През решетките на високото прозорче в килията проникваше само тънък лъч светлина. Мама Гертруд премести мъчително огромното си тяло и се потърси от допира на гърба си до студената и влажна каменна стена. Първият блед лъч й подсказа, че безкрайната нощ най-после ще свърши. Тя потрепери от студ и се уви по-плътно в износения си шал. После мълчаливо огледа налягалите по пода на килията фигури. Добре, че утъпканата глинена повърхност беше покрита с мръсна слама. Проверката я успокои, макар да знаеше, че спътниците й трудно биха успели да се измъкнат през дебелите каменни стени.
Вонящият отходен канал минаваше точно през средата на килията, дървено ведро в ъгъла служеше за клозет. Обитателите на мрачното помещение нямаха никакви други удобства, дори най-обикновен стол.
В килията бяха всички артисти с изключение на Миранда. Не за първи път прекарваха една нощ в затвора, прибрани заради скитничество или подозрение в кражба. Но този път за затварянето им беше виновна Миранда. Миранда и проклетата й маймуна. Според мама Гертруд младата акробатка и неизменният й спътник бяха направили някоя глупост в града, но все пак бяха успели да се измъкнат от побеснялата тълпа. Последствието беше, че заподозрените в съучастие артисти от трупата бяха арестувани точно в мига, когато се готвеха да се качат на кораба за Кале, бяха натирени като говеда и прибрани в тази воняща дупка, така да се каже като утешителна награда за бесните жители на Дувър.
Берт се закашля, изплю се в канала и разкърши скованите си крайници.
— Чумата да ме тръшне! Как попаднахме в този затвор?
— Скоро ще ни пуснат — отвърна утешително мама Гертруд. — Не могат да ни задържат, без да ни отправят обвинение, а такова просто няма. Ние не сме виновни в нищо. Каквото и да е сторила Миранда, ние не сме били там.
— Тя не би откраднала — възрази Берт и се изправи с мъка. Цялото тяло го болеше, след като беше прекарал цялата нощ на студения и влажен под.
— Разбира се, че не, но онези въпреки това ще я обвинят. — Тази забележка дойде от Раул, грамаден мъж с невероятни мускули, който също се бе събудил. Когато се изправи, тялото му изпълни тясната килия. — Ще я обвинят и ще я признаят за виновна, без да й позволят да си отвори устата. Ще твърдят, че тя е накарала маймуната да краде, знам, че точно това ще кажат.