— А може би мъжът не умее да храни семейството си — продължи упорито Миранда. — Може би пие и жената е взела нещата в свои ръце заради децата. Е, онзи на магарето не приличаше много на пияница — призна с усмивка тя. — Беше много блед, а аз знам, че повечето пияници са с червени лица и подути носове.
— Жената е длъжна да се подчинява безпрекословно на своя господар и повелител и безропотно да се примирява с онова, което той и отрежда — цитира тържествено Гарет. — Такъв е законът на нашата страна, мило момиче, такъв е и законът на църквата.
Миранда не беше съвсем сигурна дали той говори сериозно.
— Вие казахте, че зет ви е под чехъла на съпругата си. Бихте ли принудили двамата да участват в тази езда под звуците на котешка музика?
Гарет се ухили злобно.
— Понякога съм си пожелавал Майлс да има по-силна ръка и да не се плаши да я използва. Много пъти ми се е искало да видя как сестра ми си плаща за езика си на Ксантипа.
— Наистина ли искате това?
Гарет поклати глава.
— Не, не наистина. В това така наречено обществено порицание има нещо отвратително. Онова, което ми се иска, е Майлс да се научи да защитава мнението си и поне от време на време да се опълчва срещу сестра ми.
Процесията се беше отдалечила достатъчно и те я последваха, без да изглеждат като участници. Гарет смушка коня в хълбоците и животното препусна в тръс, макар и неохотно. Ала когато влязоха в следващото село, отново се принудиха да спрат.
Процесията беше спряла пред гостилница „Мечката и дебелата тояга“ и участниците бяха насядали по пейките в малкия вътрешен двор, заграден с високи стени. Келнерите тичаха с кани бира, за да утолят жаждата на музикантите. Тълпата беше в най-добро настроение, носеха се гръмки смехове и неприлични шеги. Скоро първите отново излязоха на улицата, която минаваше през средата на селото. Веселото настроение имаше привкус на бруталност и готовност за насилие и когато Гарет направи опит да избегне навалицата, от гостилницата изведнъж изскочиха двама едри, набити колари с червени лица и мускулести рамене. Двамата се ругаеха с най-груби думи и беше ясно, че всеки момент ще се сбият.
Не мина много време и около тях се събра тълпа зрители, която окуражаваше биещите се с насърчителни викове и груби шеги.
— Велики Боже — промърмори обезсърчено Гарет. Не се знаеше докъде можеше да се усложни положението, а той не беше достатъчно добре въоръжен, за да излезе срещу обезумяла и жадна за кръв тълпа. На всичкото отгоре трябваше да се грижи и за Миранда…
— Вижте двойката на магарето — прошепна в ухото му Миранда и го дръпна за ръкава. — Ей там, оттатък! Никой не им обръща внимание. — Тя посочи едно ъгълче на вътрешния двор, огряно от топлото слънце, където беше оставено магарето с двамата му ездачи.
Магарето си хапваше сладко от сламата в окачената пред муцуната му торба и явно беше нечувствително към слънцето, но двамата ездачи бяха червени като варени раци и по челата им се стичаха едри капки пот. Жената автоматично размахваше черпака — явно не съзнаваше какво прави. Черпакът невинаги улучваше ушите и бузите на съпруга й, целите в кървави драскотини, но той продължаваше усърдно да върти вретеното и чекръка, макар че никой не го принуждаваше с тояги и цепеници.
— Хайде да им свалим въжетата — продължи със същия настойчив шепот Миранда. — Докато онези зяпат сбиването, двамата ще успеят да се измъкнат. Ако намерят къде да се скрият за няколко часа, хората скоро ще загубят интерес към представлението и ще продължат да си пият бирата.
Гарет се обърна и я погледна смаяно.
— Дори ако не вземем предвид факта, че случилото се изобщо не ни засяга — заговори строго той, — тълпата вече е в опасно настроение. Никак не ми се ще да я подтиквам към насилие.
— О! Не е редно да изоставите бедните хора на произвола на съдбата, милорд, особено след като имате възможност да им помогнете — укори го Миранда и очите й засвяткаха от страстна убеденост. — Те са толкова нещастни, пък и достатъчно са страдали… ако изобщо са заслужили да страдат. Това е наш… наш човешки дълг!
— Дълг? — повтори объркано Гарет. И той се отвращаваше от начина, по който селското население упражняваше саморазправа с виновните, но човек в неговото положение не можеше да се меси в делата на тълпата.
— Онези изобщо не са забелязали, че сме тук — продължи енергично Миранда и се плъзна от гърба на коня. После се втурна с леки стъпки към ъгъла на двора, без да обръща внимание на Чип, който се беше вкопчил в рамото й.
Гарет усети как добре подреденото му съществование заплашваше да пропадне в хаос и в същото време осъзна, че не можеше да остави Миранда сама. Подкара коня си към нея и се опита да застане пред магарето, за да скрие Миранда от погледите на ревящото множество.