При тази мисъл около устата му се очерта цинична линия. Той влезе в гостилницата под светлината на фенера, на която съвършеният му профил изпъкна още по-силно. Нямаше представа, че го наблюдават, не обърна внимание на тъмната фигура на прозореца точно над вратата, която беше приседнала на рамката и се взираше към улицата.
Миранда скочи на крака и побърза да се пъхне под одеялото. Ниското легло беше поставено точно под прозореца. Тя остана неподвижна, стараейки се да успокои дишането си, и се вслуша в наближаващите стъпки по коридора. Колко странно изглеждаше графът, колко студена и цинична беше устата му. Нямаше нищо общо с мъжа, с когото беше общувала през последните два дни.
От друга страна обаче, тя изобщо не го познаваше. Пък и как би могла? Бяха заедно само от два дни. Той идваше от свят, за който тя не знаеше нищо. Беше останала да го чака, защото не беше свикнала да спи сама и спалнята й се струваше безкрайно голяма, мрачна и потискаща. Даже нежната близост на Чип не беше достатъчна да прогони напълно чувството за самота. Ала когато чу как графът вдигна резето на вратата, сърцето й спря за миг, сякаш мъжът, влязъл в стаята, беше напълно чужд за нея.
Тя затвори очи и се постара да диша дълбоко и спокойно. Усети как графът застана пред леглото й и се вгледа изпитателно в лицето й, огряно от светлината на звездите. Само Чип, сгушен до рамото й, го погледна с блестящите си умни очи.
Гарет се наведе и внимателно оправи завивката, вдигна я до брадичката на Миранда, защото през отворения прозорец нахлуваше остър хладен въздух. После почеса маймунката по вратлето, защото не можеше да не обърне внимание на присъствието й; накрая се съблече и небрежно нахвърля дрехите си върху раклата в долния край на леглото.
Легна си и едва сега усети колко е уморен. Не. Това беше отново меланхоличното изтощение, което го преследваше след края на брака с Шарлът, след кратките месеци на щастие. Изпита панически страх, когато осъзна, че кошмарите отново ще завладеят съня му.
Миранда се вслушваше напрегнато в дишането на графа и се зарадва, когато ритъмът му най-после стана равномерен. Едва тогава си разреши да задреме. Събуди се някъде посред нощ с лудо биещо сърце. Скочи от леглото, усетила, че Чип е избягал и крещи нещо неразбрано от пейката под прозореца.
Спящият в голямото легло диво размахваше ръце около себе си. Завивката се бе свлякла на пода; дъхът му идваше на кратки, мъчителни тласъци, той мърмореше неразбрани думи, накъсани и безсмислени изречения.
Миранда се уви в топлото одеяло и колебливо пристъпи към голямото легло. Силното тяло на графа беше загърнато в смачкания чаршаф. Видът на лицето му под светлината на звездите я уплаши до смърт. Устата му изглеждаше корава и жестока, с бели сенки около устните, бузите бяха прорязани от дълбоки линии, в които се таеше мрак.
Решена на всичко, Миранда улови здраво рамото на графа и го разтърси с все сила. Така правеше и с Роби, когато го измъчваха кошмари. При това му говореше с тих, успокояващ глас, обясняваше му кой е той, откъде идва, че всичко е наред и трябва само да отвори очи.
Изведнъж очите на спящия се отвориха. Той погледна с невиждащ поглед в малкото бяло лице над главата си, в огромните сини очи, изпълнени със страх и загриженост. Сладкият, мелодичен глас продължаваше да му шепне нежни думи, които постепенно проникнаха в съзнанието му и прогониха мрака на нощта. Ръката върху рамото му беше топла и силна. Когато демоните изчезнаха от очите му и погледът му се проясни, Миранда грижовно изтри потта от челото му с крайчето на чаршафа.
— Събудихте ли се вече, милорд?
Гарет се надигна бавно в леглото, съзнавайки, че чаршафът беше омотан около бедрата му и разкриваше голяма част от голото му тяло. Затова се наведе, дръпна завивката и я изтегли до гърдите си. После се отпусна във възглавниците и зачака лудото биене на сърцето му да се успокои и дишането да стане равномерно.
— Съжалявам, че ви събудих — проговори след известно време той.
— Знаете ли, Роби страдаше от ужасни кошмари. Свикнала съм — отговори меко Миранда и приседна на ръба на леглото. — Искате ли да ви донеса нещо?
— В чантата на седлото… бутилка коняк…
Миранда скочи и веднага му донесе бутилката.
— Благодаря ви. — Гарет отвинти капачката и поднесе шишето към устните си. Огнената течност опари гърлото му и в студения корем се разля благодатна топлина.
— Често ли имате кошмари? — попита тихо Миранда.
— Не — отговори кратко мъжът и отново отпи глътка коняк. Какво можеше да знае тази синеока невинност за лудостта и ненаситността на жена му, за всепоглъщащия сексуален глад, който трябваше да бъде задоволен на всяка цена, така както тялото се нуждаеше от храна и вода, за да живее? Миранда не можеше да си представи как се е чувствал той, да стои безпомощен и да гледа как жестоката болест разрушава тялото и духа на жената, която беше обичал с цялото си сърце… как беше живял с постоянното съзнание, че само смъртта на обичаната жена може да го освободи от страданията.