Майлс протегна крак и с гордост отбеляза колко добре е изработен корковият ток на обувката му и колко закръглен изглежда тънкият му прасец, обут във великолепен панталон в червено и жълто. После вдигна глава и срещна подигравателния поглед на жена си.
— Изненадан съм, че отказваш да приемеш новата мода на обувки с високи токове, мила — отбеляза колебливо той. — Няколко допълнителни сантиметра ще те направят още по-внушителна.
Лейди Имоджин забрави презрението и го погледна очаквателно. Ако имаше област, в която се доверяваше на инстинкта и знанията на съпруга си, това беше модата.
— Наистина ли мислиш така? — попита недоверчиво тя.
— О, да — отговори убедено той, зарадван, че бе успял да я отклони от мрачните мисли, макар и само за малко. — Чух, че нейно величество си поръчала три чифта… един от кожа, един от розова дамаска и един от синя коприна.
Лейди Имоджин се почеса замислено по врата и дългите й нокти задраскаха по жълтеникавата, подобна на пергамент кожа.
— Тогава ще си поръчам чифт обувки с високи токове, които да подхождат на новата ми черна копринена роба. Тъмночервена кожа, какво ще кажеш?
— Перфектен избор, мадам. — Майлс се поклони. — Очакваме ли гости за вечеря?
— Много добре знаеш, че ще дойдат сестра ти и досадният й съпруг. Както обикновено, той ще се напие, а безмозъчната ти сестра ще дърдори глупости и ще охка, че никой не я разбира.
Мигът на дружелюбно съгласие отмина много бързо.
— Можеш да сложиш сестра ми до каплана — предложи с тиха усмивка Майлс.
— Разбира се. Кой друг би я търпял? — Имоджин се обърна отново към прозореца и се загледа мрачно към улицата.
— О, скъпа Имоджин, колко се радвам да ви заваря вкъщи! Лорд Дюфорт, желая ви добър ден. — В галерията влезе лейди Мери Абърнати, поздрави лорд Дюфорт с реверанс и подложи на лейди Имоджин хладната си буза за целувка. — За съжаление мога да остана само една минута. Кралицата ще прекара нощта в Уайтхол. Сега е при лорд Сесил и имам малко свободно време. Дойдох веднага, за да се осведомя дали имате вести от лорд Харткорт.
Тя погледна загрижено Имоджин.
— Мина много време, откакто годеникът ми замина, и вече започвам да се тревожа…
Имоджин поклати глава.
— Не, все още не знаем нищо за него. — Тя беше избрала лейди Мери Абърнати за съпруга на брат си не само защото младата вдовица имаше безупречен произход и достоен външен вид за спътница в живота на мъж с власт и влияние, но и защото вярваше, че може да й заповядва и с това да бъде сигурна, че нищо няма да разруши сестринското й влияние. Благодарността беше силна мотивация.
Тя потупа ръката на Мери и продължи окуражително:
— Няма смисъл да се тревожите. Трябва само да чакаме и да се молим.
Майлс поглади брадичката си и си каза, че лейди Мери имаше всички основания да се тревожи. Гарет беше последната й надежда за успешен брак. Като бездетна вдовица към края на двадесетте, чийто съпруг беше починал от треска след едногодишен брак, дамата беше повече от отчаяна. Според завещанието имуществото на съпруга й беше станало собственост на младия му брат, нейното собствено имущество беше прибрано от чичо й, който твърдеше, че го е вложил изгодно, за да й даде добра зестра при евентуална втора женитба. Кралицата я взе при себе си и й даде скромната длъжност дворцова камериерка. От смъртта на съпруга й бяха минали няколко години, през които младата вдовица вехнеше и съхнеше в кралския двор и надеждите й за влиятелен ухажор постепенно се изпаряваха. Нито един мъж, търсещ подходяща съпруга, не бе повярвал в уверенията на чичо й, че племенницата му разполага с добра зестра, а вдовица без зестра беше много лоша партия.
Още когато видя за първи път лейди Мери, Имоджин стигна до убеждението, че е намерила съвършената съпруга за Гарет. Той реагира на предложението й с дружелюбна незаинтересованост, но й позволи да извърши всички необходими приготовления. За Майлс беше повече от очевидно, че след катастрофата с Шарлът Гарет никога вече няма да се влюби истински, но шуреят му явно се нуждаеше от съпруга и беше готов да се задоволи с избора на сестра си.
— Надявам се, че след като пристигне в Дувър, лорд Харткорт ще изпрати човек да ни извести за пристигането си. — Гласът на лейди Мери придоби леко плачлив тон, който Майлс често беше чувал и го намираше невероятно изнервящ.