Миранда отговори несигурно на усмивката му. В момента не се чувстваше съучастница, а по-скоро като слаба шахматна фигура.
Гарет посегна към шнура за звънеца, който висеше до вратата.
— Моля те да се погрижиш за Миранда, Имоджин. Искам до вечерта да я превърнеш в истинска лейди.
Имоджин се възстанови бързо от преживения шок и вече не приличаше на кораб, загубил посоката и кръстосваш безпомощно из водите на океана. Тя измери Миранда с преценяващ поглед. Тя не беше сигурна какво точно цели брат й с това момиче, но беше достатъчно умна, за да си премълчи.
— Ще трябва за вечеря да я облечем с някоя от роклите на Мод. Чакаме гости.
— Кои? — Гарет вдигна въпросително вежди, без да забележи паникьосаното изражение на Миранда.
— Е, само сестра ми и нейният съпруг… а, и лейди Мери — отвърна Майлс — Тя обикаля седмици около нас и чака новини от годеника си, Гарет.. Ще бъде очарована да разбере, че си се върнал.
Годеница? Миранда наостри уши. За първи път чуваше за съществуването на такава дама. Тя погледна към лорд Харткорт и отново видя презрителния блясък в очите му, който толкова я притесняваше. Този път обаче не можа да прецени дали презрението беше насочено към самия него или към друг човек. Започваше да се пита дали мъжът, когото познаваше — непринуденият и весел спътник, — е истинският лорд Харткорт и ако не е, дали тя ще може да се справи с предизвикателството.
— Това ще бъде добра възможност да покажем Миранда — обясни спокойно Гарет.
— Но… но… не е ли малко прибързано? — попита уплашено младото момиче. — Едва пристигнахме и аз…
— Сигурен съм, че ще се справите по най-добрия начин — прекъсна я Гарет, когато на вратата се появи лакей. Той стисна ръката й и се усмихна окуражително. — Нали и аз ще бъда там. Всички присъстващи тук ще се стараят да ви помагат и няма да допуснат да изпаднете в затруднено положение. Знам, че няма да имаме проблеми. Всичко ще мине добре.
Защо е толкова уверен? — запита се смаяно Миранда.
— Веднага отнесете гореща вода и ведро за къпане в зелената спалня — заповяда Имоджин. — Ще ми трябват две прислужнички. Ей ти, ела с мен. — Когато лакеят изчезна, тя посегна към ръката на Миранда.
Младото момиче издърпа ръката си, а когато Имоджин посегна отново, отскочи назад.
— За Бога, момиче, прави, каквото ти казват! — извика сърдито Имоджин. — Тръгвай с мен!
Миранда погледна въпросително към лорд Харткорт.
— Трябва ли да й позволя да говори с мен по този начин, милорд?
— Нахално хлапе! — изсъска вбесено Имоджин. — Това е върхът на дързостта…
— Млъкни, сестро! — прекъсна я със спокоен, но властен тон Гарет. — Миранда е тук по своя воля. Тя не е слугиня и няма да позволя никому да се отнася грубо с нея. Щом ще заеме мястото на Мод, всички ще се отнасяме към нея като към член на семейството.
Имоджин смръщи чело; онова, което каза брат й, беше нечувано, но логиката на думите му не можеше да бъде оспорена.
— Няма да търпя присъствието на маймуната в зелената стая — заяви най-после тя, използвайки този претекст като легитимен път да упражни авторитета си.
— Добре, Чип ще остане известно време при мен — реши графът и взе маймуната от ръцете на Миранда въпреки очевидната й неохота. — Ще му поръчам богата вечеря от орехи, ябълки и стафиди — опита се да я успокои той.
Миранда се колебаеше. Имаше чувството, че все още може да излезе от сделката. Но щом се превърнеше в живо копие на лейди Мод д’Албар, вече нямаше връщане назад. Тя срещна спокойния поглед на графа и си даде вътрешен тласък.
— Е, добре, мадам, да свършим тази работа — отсече решително тя и се обърна към вратата.
Имоджин пое шумно въздух и хвърли възмутен поглед към брат си, но Гарет се направи, че не я забелязва. Сестрата стисна ядно устни и побърза да излезе от стаята пред Миранда.
Гарет наля вино в две чаши от муранско стъкло и подаде едната на зетя си.
— Приемам, че мисията ви е минала успешно — отбеляза Майлс, настани се удобно в един стол с богато резбовани рамки и огледа критично дантеления си маншет. — Иначе нямаше да търсите двойничка на Мод.
— Заключението ви издава остър ум, зетко — отговори шеговито Гарет и отпи голяма глътка вино. Очите му не разкриваха почти нищо от онова, което го вълнуваше в момента.
Зелената спалня беше голямо, оскъдно мебелирано помещение в източното крило на господарския дом. Стаята изглеждаше недружелюбна и мрачна с тежките дъбови греди и леглото, вградено в масивен стенен шкаф, закрепен с дебели дъбови дъски. Само прозорецът с красива рамка разкриваше чудесна гледка към реката и до известна степен компенсираше мрачната атмосфера.