Разбира се, присъстващите повдигнаха възражения. Кралят не можеше просто така да се откаже от обсадата на Париж и да замине за Англия. Всички съветници бяха на това мнение. Ала Анри беше взел решение. Генералите му бяха достатъчно опитни и можеха да продължат обсадата и без него. Нямаше нужда от големи тактически маневри или кървави битки. Градът щеше да се предаде, когато жителите му започнеха да умират от глад. Той описа как ще се измъкне тайно от лагера и ще замине за Англия като френски благородник, поканен в двора на кралица Елизабет. Щом пристигне в Англия, ще отседне в гостоприемния дом на лорд Харткорт и ще се запознае с красивата лейди Мод. Ако се убеди, че двамата си подхождат, ще й отправи официално предложение.
Средновековната гривна във формата на змия е окачен на нея смарагдов лебед беше принадлежала на майката на Мод. Накитът беше единствен по рода си, рядка скъпоценност. Гарет не знаеше как гривната е попаднала в ръцете на краля. Вероятно Франсоа д’Албар беше решил да я подари на своя сюзерен и сега Анри възнамеряваше да я изпрати като подарък на бъдещата си годеница — в знак на добрата си воля да я ухажва.
След това кралят написа предложението, което сега Гарет носеше до гърдите си, и го подпечата с личния си печат. Гарет си представи как Имоджин ще се развика от радост и отново се ухили. Само Бог знаеше как щеше да реагира Мод…
Гарет мина с провлечени крачки под полуразрушената арка на бавно разпадащата се градска стена. Градът беше добре защитен от крепостта на скалите и от трите каменни кули, построени от Хенри VIII, бащата на Елизабет. Бащите на града отдавна се бяха отказали да поддържат градските стени — и без това не можеха да опазят имуществото си при неприятелска канонада откъм морето.
Гарет зави по „Чапъл Стрийт“ и се запъти към гостилница „Адам и Ева“, където си беше запазил легло за идващата нощ и можеше да бъде почти сигурен, че ще го има. Гостилничарите бяха известни с това, че обещаваха на гостите си спокойствие и почивка, а после им натрапваха нежелани квартиранти, и то в късните часове, когато сънените клиенти не бяха в състояние да се съпротивляват.
Гарет се наведе, за да мине под ниската рамка на вратата към кръчмата, когато чу недвусмислен шум от диво преследване по улицата. Той излезе отново на тясната, посипана с боклуци уличка и успя да види префучалата покрай него крехка фигура в яркооранжева рокля. Множеството, което преследваше бегълката и гневно крещеше „Дръжте крадлата!“, щеше да го смачка, ако не се беше спасил с бърз скок към вратата.
Обикновено перспективата да присъства на линч не го безпокоеше ни най-малко. Побоите и убиването с камъни бяха част от живота на простолюдието, което си беше извоювало правото да си разчиства набързо сметките с престъпниците от своята среда. Никой от благородниците не се застъпваше за жертвите. Беше много вероятно момичето да е откраднало. Животът, който водеше, сигурно я беше научил да гледа без уважение на чуждата собственост.
Гарет вдигна рамене и се върна към желанието си да изпие чаша хубава бира и да изпуши лула с ароматен тютюн в кръчмата, но изведнъж спря. Ами ако момичето не е виновно? Ако паднеше в ръцете на преследвачите си, невинността нямаше да я предпази от бруталното правосъдие на тълпата. Никой нямаше да си направи труда да я попита дали е виновна. Даже ако наистина беше откраднала, той не можеше да се примири с мисълта, че ще я изостави на жестоката съдба и ще остане бездеен, докато възбуденото множество я доубие с удари и ритници.
Решен да помогне, Гарет се върна на улицата и закрачи бързо след бушуващата сган. Ако се съдеше по ядните викове, преследвачите не бяха успели да я настигнат.
2
Миранда тичаше по улицата, страхливо грачещият Чип се бе вкопчил в рамото й и трепереше с цялото си тяло. С отчаян скок младото момиче се хвърли в тясната дупка между две къщи. Процепът беше толкова тесен, че въпреки крехкото си тяло тя трябваше да застане на една страна, заклещена между двете стени, едва поемайки си дъх. Ако се съдеше по вонята на отходен канал, дупката се използваше за изхвърляне на боклуци и човешки отпадъци и при гадната миризма, която се издигаше към носа й, не й беше чак толкова трудно да не диша.
Чип си бъбреше отчаяно и стискаше шията й с мършавите си ръчички, телцето му се тресеше от страх. Тя помилва успокоително главата му и прокле наум страстта му към блестящите предмети. Знаеше, че Чип не е имал намерение да открадне гребена на жената, но никой не й бе дал възможност да обясни какво се бе случило в действителност.