Чип, възхитен от блещукането на сребърния гребен под слънчевите лъчи, скочи на рамото на жената и предизвика у нея дива паника. Маймуната се постара да успокои непознатата с оживено бъбрене и се опита да измъкне сребърния гребен от изкусната й фризура. Намерението му беше да разгледа по-отблизо блещукащото украшение, нищо повече, но как да обясни това на истеричната буржоазка, която изведнъж усети костеливи пръсти да се ровят в косата й, сякаш претърсваха за въшки?
Миранда се хвърли да вземе маймуната и раздразнителното множество веднага си направи заключението, че животното е неин съучастник. Миранда, която имаше зад гърба си дълъг професионален живот и бе събрала горчив опит с бързо променящите се настроения на тълпата, бързо реши, че не е нужно да проявява фалшиво геройство, а е най-добре да бяга. Градската сган веднага хукна подире й като побесняла глутница.
Слава Богу, скривалището й остана незабелязано. Дивата орда профуча на сантиметри от нея. Чип затрепери още по-силно и зашепна нещо в ухото й.
— Спокойно, не говори. — Миранда го притисна до гърдите си и зачака шумът от стъпки да отзвучи в далечината. След малко подаде глава от тесния процеп.
— Съмнявам се, че ще се откажат толкова бързо.
Младото момиче потръпна като от удар и вдигна глава. Към нея крачеше джентълменът с червена копринена наметка, с когото беше разговаряла на кея. Тогава не бе обърнала внимание на външността му, беше забелязала само изисканото облекло, което издаваше благороден произход. Сега го огледа много по-внимателно. Сребърносив, богато избродиран жакет, кадифени панталони до коленете на черни и златни шарки, чорапи със златни конци и копринена наметка — явно джентълменът беше много богат. На пръстите му святкаха скъпи пръстени, токите на обувките му бяха сребърни. Къдравата черна коса беше късо отрязана, лицето гладко избръснато, в противоречие с модата.
Лениви черни очи под тежки ресници я наблюдаваха развеселено. Чувствената, фино изрязана уста беше обтегната в широка усмивка, която разкриваше здрави бели зъби.
Миранда се улови, че отговаря на усмивката му, и се изчерви.
— Ние не сме откраднали нищо, милорд — промълви тихо тя. — Работата е там, че Чип не може да устои, когато види блестящ предмет. Непременно държи да го вземе в ръцете си и все не успявам да му обясня, че това не е редно.
— Аха. — Гарет кимна с разбиране. — Приемам, че нападнатата личност не е проявила разбиране и се е възпротивила на желанието му да я разгледа отблизо.
— Точно така — засмя се Миранда. — Такава глупава жена. Разпищя се, като че я бяха потопили във врящо масло. На всичкото отгоре скъпоценният й гребен беше украсен с фалшиви камъчета.
Гарет изпита неволно съчувствие към непознатата истеричка.
— Мога да си представя, че дамата не е свикнала да се разхожда с маймуни по раменете — отбеляза строго той.
— Възможно е, сър, но Чип е абсолютно чист и много добродушен. Никога не би й сторил зло.
— Може би да, но обектът на вниманието му не е можел да знае това. — В очите му отново светна весела искра.
Миранда се изкиска. В компанията на този весел и доброжелателен джентълмен страхът й изчезна.
— Исках да си взема Чип, но изведнъж всички се нахвърлиха върху мен и реших, че е по-умно да избягам, вместо да се опитам да им обясня. Те решиха, че съм виновна, и хукнаха да ме гонят.
— Без съмнение, бягството ви е събудило това впечатление — съгласи се Гарет. — Но съм длъжен да отбележа, че при така създалите се обстоятелства не сте имали друг избор.
— Прав сте, точно така беше. — Изведнъж усмивката на Миранда угасна. Тя наклони глава и се вслуша страхливо в засилващите се викове от края на уличката. Явно преследвачите й се връщаха.
— Бързо, да се махнем оттук — извика Гарет и улови ръката й. — С тази оранжева рокля се виждате отдалеч.
Миранда се поколеба. Инстинктът я съветваше да побегне, за да има преднина пред бързо приближаващото се множество. Ала когато усети топлите, здрави пръсти, които се сключиха около китката й и я потеглиха напред, тя не се възпротиви. В следващата секунда вече бягаше редом с непознатия джентълмен и се стараеше да не изостава от бързите му, равномерни стъпки, която я водеха към „Адам и Ева“.
— Защо се занимавате с мен, милорд? — Тя се изправи пред него и по погледна любопитно.
Гарет не отговори. Въпросът беше добър, но той нямаше отговор за него. Работата беше там, че у малката акробатка имаше нещо безкрайно привлекателно, нещо беззащитно и в същото време неукротимо, което го трогваше. Сърцето не му позволяваше да я остави в ръцете на тълпата, макар да знаеше, че тя е свикнала да избягва опасностите по улиците.