Ришел Мийд
Смарагдово море
Бляскавият двор #3
На леля Шери и чичо Кърт
Глава 1
Да бъда по-добра от всички други, беше изтощителна работа.
Това беше вярно през по-голямата част от живота ми. Не си спомнях време, когато да не съм помагала за издръжката на семейството си, борех се за всяка медна монета, която печелехме. В оживения пазарен район на Осфро, ако човек се отпуснеше или забавеше дори само за миг, просто даваше възможност на някого другиго да заеме мястото му и да грабне победата.
Това не се беше променило, когато се нанесох в пълно с момичета домакинство, до едно стремящи се да се омъжат за заможни мъже в далечна земя. Други тук в Блу Спринг Манър може и да смятаха, че имат право да се отпуснат, и това само работеше в моя полза. Нека си мислят, че не е нужно да се стараят достатъчно сега. Нека всичките ме мразят. Нямаше да отслабя бдителността си. Щях да остана съсредоточена върху наградата си, без нито за миг да се разсейвам от хора или лекомислие.
— Честит рожден ден, Тамзин!
Препънах се и спрях на прага на стаята си, като затиснах устата си с ръка, за да прикрия шока си от това, което видях. Сложно изрязани хартиени гирлянди висяха по стените. На леглото ми лежеше малка кутия, елегантно увита в сребърна шумоляща хартия. Върху тоалетката ми беше поставена ваза с гладиоли във всички цветове на дъгата. А наблизо се мъдреше чиния с нещо буцесто и розово.
Както се оказа, не всички ме мразеха.
— Какво е това? — Бързо затворих вратата. — Я чакайте. Как изобщо разбрахте?
Двете ми съквартирантки стояха една до друга, широко ухилени.
— Имаме си начини — каза Мира.
— Въпреки че не биваше да се налага да ги използваме — обади се укорително Аделейд. — Защо не ни каза?
— Не исках да вдигам шум около това. Не е голяма работа. — Приближих се до една от стените и докоснах гирляндата. — Прекрасно е.
— Аз го направих — каза Мира. В свойска обстановка в гласа й се промъкваше напевен акцент — резултат от факта, че беше прекарала по-голямата част от живота си в Сирминика. Като я гледаше, толкова спретната и благоприлична в розова поплинена рокля, човек никога не би предположил, че е трябвало с усилие да се измъкне от раздирана от война страна. — Госпожица Шоу ми даде материалите при последното си посещение.
— А аз направих тортата — обади се Аделейд. — Ягодова е.
Намръщих се:
— Каква торта? — Тя посочи и аз се обърнах към чинията с разтеклото се розово безформено нещо в нея. — Я виж ти, така ли? — попитах. — Съвсем сама? Искам да кажа с рецепта и всичко останало?
— Имаш късмет, че е рожденият ти ден, иначе нямаше да търпя подобна дързост — отвърна тя.
Не повярвах на това, защото тя доста редовно търпеше „дързостта“ ми. Аделейд притежаваше един от най-ведрите характери, които познавах, той се съчетаваше добре с моето постоянно безпокойство и тихата вглъбеност на Мира и допринасяше за равновесието. Всички в Блу Спринг се опитвахме да се издигнем над произхода си и да усвоим обноските на висшите класи, затова бихте си помислили, че Аделейд ще е тази, която ще има предимство, след като беше работила като камериерка на знатна дама. И тя наистина понякога имаше проблясъци на познание за най-общото аристократично поведение. Това обаче често биваше засенчвано от пълната й липса на практически житейски умения. Като шиене. И чистене. И… готвене.
— Ами… благодаря ви, въпреки че не биваше да си давате толкова труд. Ъм. Особено тортата. Мило е, но вие двете не биваше да губите време за мен, когато можехте да учите.
Аделейд седна на ръба на леглото си и залюля крака.
— Не се тревожи. Нямаше да прекарам това време в учене.
— Мира може би щеше — изстрелях в отговор. Мира се намести до Аделейд и преметна дългата си черна коса през едното рамо:
— Не мисля, че и аз щях.
— О, хайде сега, вие двете! Ако наистина искате да ме зарадвате с нещо за рождения ден, то ще е да залегнете по-сериозно над ученето. Времето изтича.
— Аз наистина залягам сериозно — заяви Мира възмутено. — Само че не както ти. Никой не заляга толкова.
— И имаме време в изобилие — каза Аделейд. — Все още няма да се тревожа.
Нямаше смисъл да я упреквам. Аделейд си беше Аделейд. Бях научила това преди шест месеца, когато постъпих в Бляскавия двор. Подобно на мен, тя и другите момичета в нашата къща се бяха посветили на едногодишно изучаване на етикет, политика, музика, и сякаш още сто други предмета. Тези изтощителни дни щяха да се отплатят, когато отплаваме за Адория през пролетта, за да си намерим съпрузи от висшите класи, които щяха да ни осигурят високо положение в новите колонии. В някои дни ми се искаше двете ми съквартирантки да си спомнят това. Разбира се, все още трябваше да съм най-добрата, но ми се искаше да ги видя, да речем, на второ и трето място след мен.