Джаспър се усмихна широко на Аделейд, макар да ми се стори, че напрежението леко изопна усмивката му.
— Аделейд, скъпа моя, ти замести Уинифред от Дънфорд Манър като нашия диамант.
Всички други, които са получили точки под последния ти резултат, ще слязат една степен по-ниско — продължи Джаспър. — Всички момичета все така ще запазят същите мотиви на скъпоценни камъни с две изключения.
Те започнаха да говорят за Уинифред и светът се завъртя около мен. Изплаших се, че ще припадна. След няколко дълбоки вдишвания и издишвания се съвзех навреме, за да чуя мистрес Мастърсън да казва:
— … мислим, че тя ще се представи най-добре като сапфир, и направихме още две смени в последната минута — което означава, Тамзин, че можеш да бъдеш смарагд в крайна сметка. Госпожица Гарисън очаква зеленият плат да пристигне другата седмица, и тя и помощничките й ще работят денонощно, за да се постараят да бъдеш снабдена с подходящи тоалети.
Изражението й подсказваше, че очаква възторг от мен. Наложи се да навлажня устни няколко пъти, преди устата ми да успее отново да оформи думи:
— Но… ако класацията се е променила, тогава това значи… че съм четвърта.
— Да.
Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да мисля. Всички в стаята ме наблюдаваха, а аз се колебаех между унижението и отчаянието. Не просто бях загубила ранга си на диамант: бях загубила и достъп до елитната тройка.
Джаспър се опита да запълни мълчанието с думи, които ни най-малко не ме накараха да се почувствам по-добре:
— Като смарагд ще ги заслепиш. Дори и да не те канят на всички елитни празненства, знам, че ще си много търсена.
Той продължи да обсипва с комплименти останалите от нас и поднесе поздравленията си на Седрик, който беше избрал Аделейд за Бляскавия двор и щеше да спечели комисиона, когато тя се омъжеше. От своя страна Седрик, изглежда, беше единственият в стаята, който беше толкова зашеметен, колкото бях и аз.
После забравиха за мен. Това, за което всички искаха да говорят сега, беше удивителното представяне на Аделейд и колко близо сме до Адория. Всичко се размаза в мъгла и нямах представа как съм стигнала обратно до стаята си. Рухнах на леглото си, до сгънатата картина на Оливия. Секунди или може би минути по-късно Мира затвори вратата и се приближи до мен.
— Тамзин…
— Как? — Взрях се в очите на Мира, отчаяно копнеейки за отговори. — Как изобщо е възможно? Дадох всичко, всичко от себе си. Работих упорито. Учих усърдно.
— Разбира се, че го направи. — Тя се настани до мен: изразителното й лице бе разтревожено. — Просто Аделейд учеше…
Абсурдността на онова, което Мира не можеше да се застави да изрече, почти ме разсмя:
— … учеше по-усърдно от мен ли? И двете знаем, че това не е вярно. А с мечтите ми е свършено.
— Разбира се, че не е!
Тя стисна ръката ми и започна да реди успокоения, които бяха рязко прекъснати, когато влезе Аделейд. При вида на лицето й — онова красиво, синеоко лице, което винаги ми се беше струвало толкова жизнерадостно и безхитростно — самосъжалението ми внезапно бе бурно изместено от гняв. Скочих от леглото.
— Какво си направила? — изкрещях.
— Аз, ъм, не съм сигурна какво имаш предвид.
Неубедителният й опит да се престори, че не разбира, само ме разгневи още повече:
— По дяволите, сигурна си и още как! Всичко това някаква шега ли е? Да се справяш едва-едва, а накрая да връхлетиш и да смажеш всички останали? Как го направи? Как постигна съвършени резултати по всичко?
Аделейд бързо стана сериозна:
— Научих много от тези неща, когато работех в къщата на господарката си. Постоянно бях в близост до аристократи и предполагам, че съм усвоила привичките им. Знаеш го.
— О, нима? Къде бяха тези порядки в последните девет месеца? Ти постоянно се дънеше в разни неща — но невинаги в едни и същи неща! Бележеше противоречиви резултати, беше съвършена в някои задачи, а после се проваляше в най-елементарните. Каква игра играеш?
— Не е игра — каза Аделейд. — Нервите ми просто ме надвиваха. Всичко най-после си дойде на мястото по време на повторното явяване на изпитите.