През времето, което бях прекарала тук, Мира винаги беше непоколебима. И как би могла да бъде друга? В родината й бе избухнала гражданска война и тя беше живяла в ужасяващи условия, докато избягала в Осфрид, без изобщо да е сигурна дали ще стигне дотук жива. А дори след като пристигнала, оцеляването било всекидневна борба.
Но тя беше оцеляла и издръжливостта й беше й позволила да се справи с лекота с превратностите в дом, пълен с амбициозни момичета. Не бях виждала много неща да я смущават до този разрив с Аделейд. Отново и отново ни умоляваше да си простим. Сърцето ми се късаше, когато осъзнавах колко много държи на нас.
Това само ми даде ново потвърждение, че постъпвам правилно. Отношенията ни се бяха превърнали в ужасна, емоционална бъркотия, която давеше всички ни.
Не можех да допусна неразбирателството с Мира и Аделейд да ме разсейва. Обичах и двете — да, дори Аделейд, но Мери беше най-голямата ми любов. Трябваше да вложа всичките си способности, за да подобря живота си в името на дъщеря си, а нямаше да успея да го направя, ако се борех и с болката от несигурните си приятелства.
В онази вечер преди тръгването Мира дойде при мен с една последна молба:
— Вие двете ме разкъсвате! Виждала съм какво става, когато никоя от двете страни не отстъпва в битка. Никой не печели, Тамзин, и толкова се уморих от това. Уморена съм от болка. Уморена съм от загуби. Не мога да се справям повече — и не мога да ви загубя и двете.
— Мира, никога няма да ме загубиш. Без значение какво друго ще стане или къде ще се озовем в този свят, аз винаги ще те подкрепям. — Хванах ръцете й и добавих неохотно: — И каквото и да е станало между Аделейд и мен… е, знам, че тя също винаги ще те подкрепя.
Не й казах и думичка за смяната на корабите — как едно момиче от. Суон Ридж на име Марта се беше съгласило да си разменим местата. Не го споменах на никого в Блу Спринг, но всички разбраха в утрото на заминаването ни. Потеглихме от най-голямото пристанище по западното крайбрежие на Осфрид, Кълвър, и прекарахме бурна сутрин, чакайки край кейовете, докато моряците подготвяха корабите ни, за да се качим на борда. Взирах се към кипящите сиви вълни, докато другите момичета от Блу Спринг, събрани на групички наблизо, бъбреха за предстоящите приключения. Бъбренето им се превърна в смаяни възклицания, когато извикаха името ми заедно с имената на момичетата от Суон Ридж, които щяха да пътуват със Сивата чайка. Момичетата от моето имение — моето предишно имение — щяха да пътуват с Добра надежда.
Беше ми непоносимо да гледам Аделейд и Мира. Вместо това бях вперила очи в най-високата мачта на Сивата чайка, докато вървях напред. Опитах се да прочистя ума си от всичко, освен кораба. Не исках да мисля как изоставях приятелките си. Не исках да мисля как оставям зад гърба си дъщеря си и как — ако я предадях — тази мъчителна раздяла щеше да е била напразна.
Знаех колко дребнаво навярно се струва това на всички. Сигурно е изглеждало, че изпадам в истеричен пристъп, че не мога да понеса удара по гордостта си. Всички обаче бяха свободни да си мислят каквото искат. Мненията им нямаха значение. Важното беше да вляза отново в релси.
Някак успях да се кача на борда, без да рухна. А когато въжетата на Сивата чайка бяха отвързани, застанах на палубата и се вкопчих в перилата, гледайки как родината ми се смалява все повече и повече, докато изчезна напълно.
Бяхме на път.
След вълнението от потеглянето слязох по тясната стълба на долната палуба и потърсих убежище в определената ми каюта. Беше миниатюрна, с почти същите размери като стаята, която делях с Оливия и Мери. Незабавно започнах да пиша писмо, но не стигнах много далече, защото вътре нахълтаха трите ми нови съквартирантки.
— Ти си момичето, дето го изритаха от челната тройка, нали? — попита една от тях. — Заради онази — как се казва? Аделейд? Онази, която се появи от нищото?
Друго момиче ме гледаше с широко разтворени, заинтригувани очи.
— Чух, че си се сбила с нея! С юмрук ли я удари?
— Лош късмет, цялата тази работа — каза третата. Контрастът между дългата й черна коса и кожата й с цвят на алабастър й придаваше неземна красота. — С теб имаме еднакъв резултат, знаеш ли. Аз съм Уинифред. Мислиш, че ти си извадила лош късмет? Представи си как се чувствам аз — да загубя мястото на диаманта!
Всички бяха доста приятни, с ведри и оживени изражения. И изглеждаха готови да ме приемат, но не исках хора, които можеше да ме харесат и които аз на свой ред можех да харесам. Не исках да се справям с болката, която щеше да последва, ако още едно приятелство се разпаднеше.