Измъкнах лист хартия изпод писмото, което пишех на Мери. Беше списък с тайни бележки и добавих:
7. А. склонна към контрол особено по отношение на външността.
Ако с Поли някога си съперничехме за кандидат, който предпочиташе да избира сам дрехите си, щях да се постарая тази нейна странност да излезе наяве. А ако се случеше и двете да искаме мъж, който обичаше всичко да му се диктува, тогава щях да знам, че трябва да се покажа като още по-властна от нея.
Друг път, по време на вечеря, няколко момичета се оплакваха колко са им омръзнали сухарите — безвкусните, подобни на бисквити дажби на корабния живот. Уинифред каза:
— Знаете ли, ако се омъжите за плантатор, ще имате купища подобна храна. Когато живееш извън града, трябва да имаш запаси, в случай че някакво забавяне ти попречи да се снабдиш с припаси от града.
— Ето защо няма да живея извън града — заяви Мария.
Усмивката на Уинифред беше скептична:
— Нима? Поне половината най-богати мъже на Адория са земевладелци. Всичките ли ще ги отхвърлиш?
— Разбира се, че не. Но много от тях притежават и жилища в града. Ще се омъжа за някой такъв. Ако няма жилище в града, ще настоявам незабавно да поправи този пропуск.
След вечеря си отбелязах, че е най-добре потенциалните кандидати на Мария да са подготвени за определени разходи.
А после през поредния ден се наслаждавах на слънцето на палубата и дочух Дамарис да разговаря с един от моряците. Не се предполагаше да говорим с тях, но баща й беше рибар и тя постоянно нарушаваше правилото.
— Защо използвате квадратен възел? — запита тя мъжа. — Щом преместите онзи товар, ще се разхлаби.
Морякът, който също имаше заповеди да не говори с нас, направи гримаса и продължи да работи, без да й обърне внимание.
— Ако бях аз — продължи тя, — щях да използвам пръстеновиден възел за това.
Той вдигна рязко глава:
— Не можеш да вържеш пръстеновиден възел.
— По дяволите, мога и още как.
Това бързо прерасна в състезание по връзване на възли между двамата, което привлече ентусиазираното внимание на половината кораб. Когато привлече и вниманието на госпожица Куинси обаче, състезанието незабавно приключи. Забраниха на Дамарис да излиза на палубата една седмица.
Прибрах се обратно в каютата си, не бях наистина сигурна какво да запиша, но открих, че се усмихвам и изпитвам болка. Бях самотна. Приятелките ми ужасно ми липсваха и ми се искаше да бях послушала молбите на Мира да се сдобрим. Бях изпаднала в ярост, защото Аделейд бе изложила на опасност нещо, за което дори не знаеше, но в онези дълги, преминаващи в морско плаване дни започнах да се питам дали и тя не бе имала причини да се представи по-добре от всички, които пък бяха неизвестни за мен. Дали и двете не бяхме страдали ненужно, защото твърде много се бяхме страхували да се доверим една на друга? Това беше отрезвяваща мисъл, а фактът, че този въпрос ме поглъщаше, бе доказателство колко разсейващо беше приятелството.
И разбира се, най-много ми липсваше Мери. Никакво количество писане на писма или разузнаване нито за миг не прогонваха копнежа ми по нея. През почти целия й живот с Мери бяхме делили едно легло. В дните непосредствено преди заминаването ми за Блу Спринг бяхме започнали да я слагаме да спи с Оливия, за да направим прехода по-малко стресиращ. В имението бях чувствала остро отсъствието на Мери, но освен това бях толкова заета с работата си, че обикновено се унасях доста бързо нощем. Тук, в тясното си, люлеещо се легло, лежах будна до късно през нощта, болезнено копнеейки за топлината на Мери до мен, и ми се искаше да мога да се уверя, че дишането й си остава дълбоко и равномерно.
Толкова свикнахме с монотонността на Сивата чайка, че бурята ни завари напълно неподготвени.
Завари неподготвени и моряците. Бях на палубата, когато един от моряците на вахта забеляза злокобна сива линия на хоризонта. Взирах се мрачно в Добра надежда, който винаги плаваше наблизо. Екипажът ни се задейства с усърдие, каквото не бях виждала никога преди: крещяха и тичаха, докато трескаво бързаха да изпълнят заповедите на капитана. Онези от нас край рейлинга присвиха очи към облаците и се опитаха да разберат от какво бе породено това оживление.
— Не ми изглежда кой знае какво — каза Джоан.