Момичето, с което тя делеше една стая, Мария, кимна в знак на съгласие:
— Струва ми се като много шум за нищо.
Дори госпожица Куинси изрази скептицизъм, когато един моряк рязко й нареди да не му се пречка. Тя скръсти ръце и заби гневен поглед в гърба му, като промърмори:
— Ще си поговоря с капитана, щом всичко това се оправи. Подобно поведение не е уместно и той трябва да направи нещо, за да стегне хората си.
До нея обаче Дамарис се взираше дълго в хоризонта със сбърчено от мисли чело. Най-накрая се обърна и ни каза много тихо:
— Слезте на долната палуба.
— Дамарис — упрекна я госпожица Куинси, — няма нужда да се безпокоиш за…
— Вървете! — изкрещя Дамарис и всички подскочихме. — Ако имате поне капка разум, по дяволите, всички ще отидете още сега!
Тръгнахме, въпреки че госпожица Куинси чете конско на Дамарис по целия път — поне докато връхлетяха вятърът и вълните. Обичайното ритмично полюшване на кораба стана толкова силно така внезапно, че много от нас бяха запратени на пода. Госпожица Куинси спря да се кара или изобщо да говори каквото и да е. Сви се в един ъгъл на общото помещение с бледо и сбърчено лице. Без да знаят какво да правят, няколко момичета седнаха до нея, докато други потърсиха убежище в каютите си. Когато едно от тях предпазливо предложи да излезем навън, Дамарис го нарече с дума, която щеше да й коства затваряне в изолация до края на пътуването, ако госпожица Куинси я беше чула.
— Останете нащрек, защото може да се наложи да се върнем на палубата — съобщи ни Дамарис: кафявите й очи бяха мрачни. — Ако някой от екипажа ви каже да се качите на горната палуба, вървете. Ако видите вода в каютата си, качете се. Ако корабът не се изправи, качете се. Дотогава не им се пречкайте.
— „Ако корабът не се изправи“ ли? — попитах.
Като по даден знак Сивата чайка се люшна силно и се наклони толкова много, че стената, в която се блъснах, за кратко ми създаде объркващото усещане, че всъщност е подът. Когато корабът се люшна пак и зае първоначалното си положение, Дамарис ме стрелна с многозначителен поглед.
Повечето момичета останаха в общото помещение, затова аз отидох в каютата си, предпочитайки самотата пред всичкия плач и вопли. Седнах със сключени ръце и прошепнах няколко молитви за безопасността ни, но най-вече отправих молби Мери да бъде защитена и да се погрижат за нея, ако не се измъкна от това жива. В един момент влезе Уинифред и седна на койката си. През по-голямата част от пътуването не ми бе говорила, но след като дълги минути се вслушваше във вятъра и гръмотевиците, попита:
— На Урос ли се молиш? Или на някого от ангелите?
— На Ариниел.
Веждите й се повдигнаха:
— Защо на нея? Защо не на Кириел, за да се пребори с бурята? Ариниел само пази пътищата.
— Тогава ще знае изхода от това. Струва ми се, че е много по-разумно да се съсредоточим върху това, отколкото да се втурваме в битка. Не го казвам като обида към бляскавия Кириел.
— Надявам се, че не. — Уинифред почти ми се усмихна. — Не можем да рискуваме богохулство точно сега.
Кратко, насмешливо затишие най-сетне беляза окото на бурята и тогава стихията се върна с нова сила. След това Уинифред и аз не казахме нито дума, докато не забелязах между дъските в един от ъглите на каютата ни бавно да се просмуква вода. Подскочих стреснато с вик точно когато в помещението отекна гласът на Дамарис:
— Излизайте! Качете са на палубата! На палубата!
Уинифред вече бе излязла от стаята още преди Дамарис да довърши, но аз забързах към сандъка си, суетейки се с трескави пръсти да отворя ключалките. Дамарис подаде глава вътре и ми кресна да се размърдам, но аз не помръднах, докато капакът не се отвори. Грабнах снопа листове, в който бяха всички писма, които бях написала по време на плаването, както и рисунката на Оливия. С треперещи ръце увих листовете в парче зебло и пъхнах пакета под корсажа си. През цялото време водата продължаваше да се разпростира по пода.
Когато стигнах до стълбата, която водеше нагоре, другите момичета вече се бяха качили на палубата — с изключение на Поли и Джоан. Те насила влачеха госпожица Куинси със себе си. Нашата придружителка имаше вид на сомнамбул, безизразните й очи се взираха напред, без да виждат.
Помогнах им да я изведат, а после се присъединихме към останалите пътници в един участък на палубата, където нямаше толкова да пречим на екипажа. Около нас бушуваше кошмар. Зловещ цвят, нито черен, нито зелен, а някаква отвратителна смесица от двете, беше обагрил небето, затъмнявайки всякакъв спомен за следобедното слънце, под което бяхме стояли не толкова отдавна. От време на време над нас проблясваха мълнии и ни позволяваха да зърнем за миг надигащите се, пенести вълни. Порив на вятъра отново наклони кораба на една страна и пътниците и оборудването се хлъзгаха.