Чухме първия помощник да крещи нещо за изпомпване на вода отдолу, а после друг порив събори част от такелажа. Той рухна недалече от руля, пропускайки на косъм няколко моряци. Придвижих се на колене и надникнах през перилата, докато дъждът шибаше лицето ми. Когато блесна следващата мълния, видях единствено тъмнина по водата.
— Къде е Добра надежда! — извиках. — Какво е станало с него?
— Беше от дясната ни страна — изкрещя Дамарис. — Не знам дали още е там.
Не смеех да погледна, но отново се помолих на Ариниел да изведе и двата ни кораба от това. И се помолих, независимо как ще завърши това, Аделейд да ми прости.
Водата многократно заливаше с плясък палубата, но удивително, корабът ни винаги успяваше да се изправи отново. Когато ветровете започнаха да утихват, вече бяхме мокри до кости, въпреки че листовете ми — прибрани под корсажа ми — останаха в по-голямата си част сухи. Когато стана ясно, че сме преживели най-лошата част от бурята, бяхме принудени да понесем и мъчителния процес на изчакване да свърши нощта, за да определим степента на пораженията. Макар че корабът вече не се надигаше и спускаше върху вълните, като че ли стояхме под странен ъгъл, а водата продължаваше да се просмуква на долната палуба.
Когато слънцето изгря, се осмелихме да се измъкнем от скривалището си. Именно тогава научихме, че рулят на кораба е сериозно пострадал, а следователно и способността му да се обръща в различни посоки и това се е случило, когато такелажът падна на квартердека. Един грот близо до носа на кораба също беше претърпял непоправими щети и дори фигурата на носа на кораба беше разбита на трески. Дамарис ни каза, че екипажът всъщност вече няма как да управлява кораба, освен да гребе.
— Което може и да свърши работа — само дето капитанът е наредил на по-голямата част от екипажа да работи по запушването на пробойните — обясни тя.
Загледах се в напълно сивия свят и обвих ръце около тялото си, опитвайки се да дам някаква топлина на измръзналото си тяло.
— Как така се движим в такъв случай? Струва ми се, че се движим с добро темпо… по-бързо от вятъра. Но в това няма логика.
— Намираме се в отиващото на север течение — изрече дрезгав глас зад нас. Обърнахме се и открихме много изтощения капитан Милфорд. — Минава по брега на Адория.
Загледах се с трескав търсещ поглед натам, където смятах, че е запад:
— В такъв случай пристигнахме ли?
— Не още. Но сме близо. — Той хвърли поглед нагоре към наблюдателницата, където един моряк оглеждаше хоризонта с бинокъл. — Северното течение е бързо и в момента не можем наистина да му се противопоставим. Ще продължи да ни влачи на север за известно време, но в крайна сметка ще се наклони на запад. Веднага щом видим земя, ще накарам моряците да гребат усърдно.
— Колко на север сме? — попитах.
Капитанът прокара ръка по подгизналата си сива коса:
— Не знам. Ако облаците се разнесат тази вечер, ще мога да кажа, но точно сега просто се ориентирам по компаса. Доста на север сме от Кейп Триумф, това мога да ви кажа. Бурята и течението се погрижиха да се отклоним.
Той се отдалечи бавно, а аз се опитах да потуша безпокойството в стомаха си. Доста на север от Кейп Триумф. Какво означаваше това за нас? Щом стигнехме земя, можехме ли да вземем друг кораб на юг? Щяхме да се забавим, но пак щях да пристигна преди Мери и да имам време в изобилие да уредя положението си.
Никаква суша не се показа през този ден или на следващия. Облаците също не се разнесоха. Всичко, което знаехме, беше, че все още отиваме на север, на север, на север. Моряците не можеха да поправят пробойните и бяхме принудени да останем за постоянно на горната палуба. Екипажът качи горе колкото можа от товара, а след това продължи неуморното изпомпване, за да ни задържи над водата, докато стигнем до брега.
На третата сутрин се събудих с надеждата да видя земя, но ме посрещна единствено океан. Заради наводнен товарен отсек по-голямата част от хранителните ни припаси бяха съсипани и капитанът определи строги дажби за всички; за пасажерите — най-строги от всички.