Мира наистина приемаше учението по-сериозно от Аделейд и винаги наблюдателна, беше забелязала късното ми завръщане.
— Някакви неприятности ли имаше долу? Стори ми се, че Клара и няколко други се опитваха да те заговорят след часа.
— Сякаш пък точно те биха могли да ми създадат истински неприятности — изсумтях насмешливо. — Просто се цупеха, защото разпитвах Флорънс за всички подходящи неженени мъже в Кейп Триумф.
Аделейд вдигна удивено вежди. Флорънс беше бивша възпитаничка на Бляскавия двор и се беше върнала от Адория миналата седмица, за да ни разкаже за преживяванията си.
— Какво си направила с Флорънс?
— Нали помните как искаше да си почине след обяда? Очевидно е свикнала да има камериерка, която да й помага през цялото време, което е глупаво, понеже е започнала оттам, откъдето и ние — така че доброволно предложих да й помогна да се настани в стаята за гости. А после се възползвах от шанса да изкопча от нея колкото може повече информация за всички мъже, които познава там.
Думите ми бяха посрещнати с мълчание и втренчени погледи. После Мира каза:
— Да. Разбира се, че си го направила.
— Използвам това, което тя ми каза, за да разуча някои от интересите им. Например има един изтъкнат банкер, който си търси съпруга, и той много си пада по тениса на трева. Знаете ли какво е това? Аз не знаех, макар че, разбира се, вече знам. Чета за него в почивките си.
— Всъщност — каза Аделейд — знам какво е. Но как така никога не си ни казвала за това?
Свих рамене:
— Искате ли да знаете? Искате ли да започнете да проучвате тези мъже?
— Не — казаха и двете.
— Виждате ли, ето защо не казах нищо, въпреки че с радост бих споделила… част от него… с вас. Но дали бих го казала на всички други? Никакъв шанс. И точно това казах на Клара и дружките й току-що.
— Тамзин, няма друга като теб — отвърна Аделейд с тон, изпълнен едновременно с възхищение и почуда.
Мира кимна: по-раншната й усмивка се беше върнала:
— И не бихме приели нещата да стоят по никакъв друг начин.
— Дразнете ме колкото си искате — казах, — но ви казвам: нещо става тук. Всеки път, когато Джаспър идва на посещение… не знам. Просто го чувствам. Трябва да бъдем готови.
Аделейд започваше да се отегчава от деловите приказки.
— Може ли да сме готови, след като си отвориш подаръка и хапнеш торта? Моля те.
Вдигнах сребристата кутия.
— Ах, добре, още не съм гладна, но нека погледнем това. — Когато отворих подаръка, открих полирана дървена писалка със стоманено връхче. Не беше нищо кой знае колко изискано, но беше явно нова и добре изработена. — Откъде, за Бога, взехте това? Никоя от вас няма излишни пари.
— Седрик я купи в града по наша молба. Знаехме, че след абсурдно богат съпруг това е подаръкът, който най-много би искала — обясни Аделейд. — Другата писалка, която използваше, почти се е разпаднала.
— Прави сте. Благодаря ви. — Заля ме неочаквана вълна от емоция. Нямах нужда от приятели, за да успея в Бляскавия двор, но със сигурност беше приятно да ги имам. — И благодаря и на Седрик.
— Може би ще спреш да бавиш писането на онези писма до семейството си — подхвърли Мира със забележително сериозно изражение. — Вчера май те видях да пишеш само три.
— Значи си пропуснала едно. Написах четири. — Погледнах надолу към писалката: изпитах болка в сърцето при мисълта за семейството си. Всичко, което правех тук, беше за тях, но по ирония цената на това бе да съм далече от тях. — Шестте благословени ангела знаят колко тъгувам за тях. Първият ми рожден ден, на който съм далече.
— Ти си късметлийка — каза Аделейд, като стана нетипично сериозна. — Да имаш такова семейство… да си толкова близо до тях.
Изпълненият с печален копнеж тон на гласа й ми напомни, че тя и Мира бяха изгубили семействата си. Моето може и да беше далече в Осфро, но поне го имах. Поне щях да го видя отново.
— Късметлийка съм — съгласих се. Оставих писалката и се приближих до приятелките си, придърпвайки ги в обща прегръдка. — Защото имам и семейство като това.