Мери.
Само мисълта за нея ме успокояваше. Когато отворих очи, се почувствах малко по-спокойна, а светът стана по-ясен. Светът. Новият свят.
Нова лодка се заклати опасно, докато прекосяваше водата, и Дамарис понечи да се надигне, за да отиде да помогне, но после лодката се закрепи и излезе благополучно на сушата. Четири момичета слязоха от нея с изплашени лица и омекнали крака. Бързо огледах другите групи, разпръснати по брега.
— Значи сме всички — успях да кажа. Усещах гърлото си разранено. — Питам се докога ще продължат да се връщат за товар.
— Докато потъне, предполагам. Капитанът изгуби поминъка си. Ще иска да измъкне всяка възможна печалба от това. — Тя махна с ръка, докато новодошлите несигурно си проправяха път към нас. — Колкото повече успее да продаде, толкова повече пари може да си върне.
— Но не може да продаде всичко. Част от товара е на Джаспър и на другите пътници.
— Да, но къде е Джаспър? Къде сме ние, като става въпрос? Капитанът ще се погрижи за себе си. А ние също, предполагам. Надявам се, че пестиш тази своя енергия, за да ни измъкнеш от тази каша.
Четирите момичета седнаха до нас и всички се сгушихме заедно.
— Благодаря на Шестте — промърмори едно. — И да ми платят, не се качвам отново на лодка.
Уинифред се загледа намръщено в Сивата чайка.
— Е, може да ни потрябва някоя, за да стигнем до Кейп Триумф.
— Може би не сме толкова далече — каза Джоан с надежда.
Гледах със завист как се сгуши в една пелерина, която бе успяла да остане суха.
— Или може би сме — отвърна Мария. — Може би ще са нужни месеци, за да стигнем там. Години.
Мелодраматичните й думи породиха мълчание и унили изражения у останалите. Години ли? Не разполагах с такова време. Имах само малко повече от три месеца. Онази искра в мен отново припламна и оживя, борейки се със студа, и аз скочих на крака:
— Няма значение къде сме или колко далече! Ще се доберем до Кейп Триумф. Вие останалите може да си седите бездейно и да се вайкате, но аз смятам да намеря госпожица Куинси и да съставя план още сега. И по дяволите, ще запаля огън!
Потеглих с гневни бързи крачки, без да ме е грижа дали ме следват, но няколко мига по-късно чух звуците на шумолящи поли и стъпки по твърдия пясък. Госпожица Куинси седеше с останалите от нашите момичета по-нататък по брега, но умът й явно беше другаде. Не беше казала почти нищо в дните след бурята.
Отметнах няколко замръзнали тънки кичура мокра коса от лицето си и се изправих над нея.
— Госпожице Куинси?
Никакъв отговор.
— Госпожице Куинси?
Нищо.
— Госпожице Куинси!
Тя трепна и вдигна поглед.
— Трябва да съберем всички заедно — казах й. — Трябва да запалим огън. А после веднага щом свалят целия товар на брега, трябва да говорите с капитана и да разберете къде сме. Той каза по-рано, че се носим на север, и може би сега има по-добра представа точно колко далече сме стигнали.
Тя плъзна поглед покрай мен, бавно попивайки с поглед дългия, пуст бряг. Във вътрешността на сушата, на запад, теренът се превръщаше в рехава гора, посипана със ситен сняг. В сивото небе не се виждаше слънце. Нямаше постройки, нито табели, нищо, което да показва, че каквито и да било човешки същества изобщо са били тук преди нас.
Госпожица Куинси облиза устни и просто каза:
— Може би.
— Може би какво? — Наведох се към нея, принуждавайки я да срещне погледа ми. — Може би ще говорите с него? Може би знае къде сме?
Тя отмести поглед:
— Има много неща за обмисляне, Тамзин.
— Нужно е да помислим за запалване на огън, преди всички да замръзнем до смърт! — Наложи се да устоя на порива да я разтърся и да й припомня, че се предполага да е по-висшестояща от нас, че е нейна работа да се грижи за групата ни. Вместо това се обърнах към другите и попитах: — Какво можем да изгорим по тези места?