Двамата баланкуанци ме гледаха изпитателно, както ми се стори, цяла вечност. Мисля, че дори не мигнаха. После, без нито дума повече, се върнаха при спътниците си и заговориха на език, който не приличаше на никой, който бях чувала. Вътрешно се присвих от смущение, неспособна да повярвам по какъв начин им бях говорила току-що. Но не можех да оставя съдбата ни в ръцете на моряците. Знаех, че ако не съм в Кейп Триумф, когато пристигнеха семейство Уилсън, те щяха да се погрижат добре за Мери, но и щяха да я вземат със себе си, ако се наложеше да тръгнат за назначенията си на работа в южните колонии, преди да пристигна. Лесно можех да й изгубя следите.
— Надявам се, че си доволна — изръмжа капитанът. — Най-вероятно сега заради теб всички ще загинем.
— Едва ли може да се каже, че вие се справяхте особено добре! — изсъсках в отговор. — Освен това вие не сте моя отговорност.
Огледах изучаващо ездачите и забелязах, че изглежда, не всички бяха баланкуанци. Неколцина имаха по-светла коса и кожа и носеха далеч не толкова сложно изработени и украсени дрехи. Изглеждаха груби и закоравели, сякаш суровите природни стихии изобщо не ги смущаваха. Но осфридианци ли бяха? Или някакви други хора от Евария? Дали щяха да проявят съчувствие към нас?
Предводителката на баланкуанците отново се отдели от тях и се върна при нас. Когато заговори, насочи думите си към мен:
— Решихме да ви помогнем. Ще ви придружим до предния си пост югозападно оттук, надолу по Куистимак. Ще получите храна и подслон. Можем също и да превозим част от товара ви тази вечер. Ще се върнем за останалото на сутринта и тогава можем да договорим справедлива цена за съдействието си. — Тъмнокафявите й очи се изместиха към капитана. — Цена, която всеки ще плати за себе си със собствените си средства.
Раменете на капитана се отпуснаха от облекчение.
— Разбира се. А после оттам…
— Оттам ще ви отведем нагоре по Куистимак до един брод недалече от Констанси. Тогава с вас могат да се оправят вашите хора. Пътуването би трябвало да отнеме около три дни.
— Констанси! — възкликна капитан Милфорд. — Това е почти заобиколено от суша фермерско градче! Ако искате да сме в Грашонд, добре. Но поне ни отведете до крайбрежието, за да можем да вземем кораб в Уочфул. Не искаме да навлизаме по-навътре в сушата.
— Това не подлежи на преговори — каза баланкуанецът, който бе заговорил преди. — Пътуването до Уочфул минава през твърде голяма част от нашата територия и тази на икорите. Никой от нас не ви иска там. Ако тръгнете към Констанси, ще се придвижвате главно по реката и ще се върнете по-бързо в собствените си земи.
— За което сме много, много благодарни — заявих. Знаех малко за Грашонд и нищо за Констанси, но с радост бих приела която и да е от колониите пред кораб с пробойни или мразовит бряг. — Кога можем да тръгнем?
Баланкуанката наблюдаваше капитана:
— Веднага щом всички се съгласят.
Той вдигна ръце:
— Разбира се, че сме съгласни. Какъв избор имаме, по дяволите?
Беше съвсем тъмно, когато стигнахме до баланкуанския търговски пост, и дотогава вече не чувствах нито един от крайниците си. Уморена до смърт, просто продължавах да поставям единия крак пред другия, като си казвах, че всяка стъпка, която правя, е още една стъпка към Мери.
Търговският пост се намираше на брега на река Куистимак, която по това време на нощта изглеждаше само като тъмна лента. Центърът на поста представляваше проста, едностайна правоъгълна постройка, въпреки че, когато минах близо до стените й, забелязах изящни и много подробни дърворезби, наподобяващи изображенията върху облеклото и екипировката на баланкуанците. Междувременно бях научила, че корабът ни е бил забелязан от група търговци на път към този пост и че те потърсили един от патрулите, които охраняваха баланкуанската страна на реката. След това обединената група от постови и търговци ни беше пресрещнала на брега.
Събрахме се в поста и мълчаливо погълнахме твърдия хляб и сушеното месо, които нашите домакини ни осигуриха. Близостта на толкова много тела заедно с уютното огнище предоставяше почти достатъчно топлина, за да ме накара да се почувствам отново човешки. Когато свършихме да се храним, Алиси — баланкуанката, която бе предвождала отряда — ме повика с жест в единия край на стаята. Със схванати крака се изправих от пръстения под и забързано отидох при нея.
— Тамзин Райт, нали? — попита тя. — Вие отговаряте за тези млади жени?