— О — това са козметични материали. Държим арниката под ръка за петна по кожата. — Почувствах се глупаво дори само от изричането на думите. Красотата на кожата ми се струваше нещо толкова дребнаво предвид опасното ни положение.
Леката усмивчица на Орла подсказваше, че си мисли същото. Подхвърли нещо на спътничките си на още някакъв непознат за мен език, с което предизвика смеха им. На мен каза:
— Е, Дърмок ще я приеме на драго сърце. И в крайна сметка може и да стане малко по-красив. Какво ще искаш в замяна за нея? Храна? Имам и монети.
— Нищо. Това е дреболия.
Подигравателната усмивка на Орла изчезна, превръщайки се първо в стъписване, а после в подозрение.
— Трябва да вземеш нещо в замяна.
— Едва ли бих приела заплащане, за да облекча нечие страдание, не и когато лекарството е толкова евтино.
— Дори някой, за когото не знаеш нищо?
— Знам, че изпитва болка, това е достатъчно. Това е подарък. Вземете го. — Бях искрена. Бях щастлива да помогна, а и освен това Орла и нейната група наистина не изглеждаха, сякаш имат много излишни средства. Помислих си, че може би са ловци или трапери и вече изграждах в ума си представа как живеят в някаква порутена хижа в гората. Или може би бяха наемни бойци, които баланкуанците държаха наблизо.
Орла се поколеба и най-сетне прие, когато Алиси й каза нещо на баланкуански. Благодари ми със сериозно изражение и си тръгна с хората си. Когато си отидоха, попитах Алиси:
— С вас обаче бих искала да направя замяна, ако можете. И ще си платим за ескорта, разбира се. Много от дрехите ни не са достатъчно топли за този климат и ще ни дойдат добре някои по-солидни, особено за пътуването до Констанси.
— Имаме някои неща, които донесохме на връщане от експедицията си. — Алиси огледа моята група. — И въпреки че облеклото ви е доста непрактично тук, ще се търси на други места. Можете да вземете одеяла назаем за нощес, а после ще видим какви трайни решения можем да договорим на сутринта.
— Благодаря. — Преди да си тръгна, попитах: — Коя беше тя? Орла? Не е баланкуанка.
— Не. Орла Микнимара е от търговските ни партньори сред икорите.
— Икорите? — Изпружих врат и надникнах натам, където Орла и отрядът й седяха и се смееха в един ъгъл.
В Осфрид баланкуанците бяха представлявали мъглява енигма, но икорите редовно биваха описвани в плашещи подробности. Имахме учебници, пълни с рисунки, които изобразяваха озъбени, полуголи икори, които носеха наметки от вълнен плат на ярки карета. Пълно беше с фантастични истории за жестоките им, груби и незаслужаващи доверие порядки и аз се опитах да съпоставя онези образи с реалността пред мен.
— Но те са… искам да кажа, предполага се, че са… ами, не би ли трябвало поне да са облечени в дрехи от кариран вълнен плат? И да боядисват лицата си в синьо?
Усмивката на Алиси се върна:
— Твърде студено е за карирания вълнен плат. А синята боя от сърпица ужасно цапа. Използва се само за много специални поводи.
— О!
— Изглеждаш разстроена.
— Не разстроена. Объркана. — Орла се беше държала насмешливо, но цялостното й излъчване беше приятно и любезно. Освен това не се беше опитала да ме убие на мига, както според много от нашите учебници редовно постъпваха икорите. — Просто мислех, че икорите мразят нашите хора.
— Това често е вярно. Но тя не мрази теб. Не още. Гледай да се постараеш това да си остане така, и ще постигнеш много тук.
Глава 6
Палатката ми беше толкова малка, че онези от нас, които останаха в нея, в общи линии спаха на купчина онази нощ — но поне така се топлехме. Освен това бяхме претършували корабните сандъци за още дрехи, а Алиси беше изпълнила обещанието си да ни заеме одеяла. От бурята преди три дни тялото и умът ми бяха изтощени до крайност и спах дълбоко при тези странни условия, без да имам спомен да съм сънувала.
Но се събудих първа, неспособна да спя, когато знаех, че имаше толкова много неща, които трябваше да бъдат свършени, и че бях единствената, която можеше да го направи. С печална въздишка, задето се връщах на студа, изпълзях от одеялото си и се надигнах до седнало положение, като се опитах да не безпокоя другите момичета. Близо до входа на палатката Памела се размърда и отвори едно око. За малко щях да настоя да заспива отново, а после, след като помислих за момент, й направих знак да ме последва.