И всичко щеше да е съвършено, когато дъщеря ми пристигнеше.
Глава 2
В квартала, където живеех преди, имаше хора, които смятаха — и ми бяха казвали — че Мери е грешка. А аз бях удостоила тези хора с няколко побрани думи. Грешката не беше Мери. Грешката беше това, че се бях подвела по лъжите и манипулациите на баща й.
Заради работата на майка ми като перачка се беше налагало да ходя в безброй домове на хора от висшата класа, за да доставям и вземам пране, и бях непрестанно изпълнена с благоговение пред разточителството и блясъка — особено в сравнение с нашата скромна къща в пренаселен квартал. Не се срамувах от семейството си или онова, което имахме, но много се смущавах от начина, по който „по-добрите“ от нас ни гледаха отвисоко — ако приемем, че изобщо забелязваха хора като нас. За някои от тях можехме със същия успех да сме лампи или мебели. А това болеше.
Но Харолд Томас Барнет III ме бе забелязал. Хари говореше с мен като с равна, изпълнен с желание да узнае какви са интересите и мечтите ми. Споделяше и своите, а аз оставах да поговоря с него, след като доставех прането, заслепена от дружелюбния и изтънчен характер, който демонстрираше. Позволяваше ми да разглеждам богатата домашна библиотека на семейството му и да заемам книги на теми, за които бях чувала, но никога не си бях и мечтала да изуча: астрономия, философия, география и още. Оттам започна направо да ми прави подаръци — обикновени дреболии за него, осъзнах по-късно, но луксозни предмети по моите стандарти.
Когато мама откри тези подаръци и научи какво става, вече не ми позволяваше да доставям пране на него или на когото и да е близо до неговия квартал. Усилията й обаче дойдоха малко прекалено късно. Бях стигнала твърде далече, твърде влюбена в него и в представата да съм влюбена. Срещахме се тайно, а когато бяхме разделени, той беше всичко, за което мислех.
Осъзнавам, че отвъд привлекателната външност и умелите думи на Хари налице беше самата тръпка от това да имам нещо, което е мое. В едно съществувание, където намирането на храна и пари за наема никога не бяха сигурни, почти всяко решение, което взимах, трябваше да бъде подчинено на бъдещето на семейството ми. И следователно беше прекрасно да захвърля всичко това настрана и да направя нещо, защото го исках. Повярвах на Хари, когато започна да говори за женитба. Отдавахме се на мечти и планове за сватбата си и за бъдещия си дом и как близките ми можеха най-сетне да имат удобствата, които заслужаваха. Рядко обаче обсъждахме кога ще се оженим. Винаги беше по-късно. По-късно, защото на него му трябваше още време. Време да убеди баща си, време да „изясни нещата“.
Бях едва на шестнайсет в деня, когато разбрах, че съм бременна. А това бе също и денят, в който той спря да говори за брак. Всъщност изобщо спря да говори с мен.
Беше ми отнело известно време да разбера какво се бе случило — да приема, че беше приключил с мен, че бях напълно и окончателно отхвърлена. След месеци на опити да се свържа с него, най-сетне се признах за победена — но тогава се заклех, че това ще е последният път, в който ще го направя.
И именно затова, когато Джаспър Торн ми бе предложил място в Бляскавия двор, бях сграбчила шанса и бях разработила план. Вътрешната информация от Флорънс и от една бивша клиентка на пералнята, Есме Хартфорд, ми беше дала предварителни познания за подходящите неженени мъже от Кейп Триумф, които нямаше да имат нищо против съпруга, която е била омъжена преди. Бях измислила история, с която да обясня съществуването на Мери, за това как съм избягала и съм се омъжила тайно като по-млада, а после съм изгубила трагично съпруга си. Щом се омъжех, щях да разкажа на съпруга си тази история. Щеше да е шокиращо, но ако направех правилния избор, той щеше да е някой, чиято заслепяваща любов към мен щеше да приеме това. Следователно трябваше ми съпруг, който е богат, няма нищо против да се ожени за вдовица и е дълбоко влюбен в мен. Сигурна бях, че този мъж съществува там някъде, но за да го намеря, трябваше да се уверя, че имам на разположение всички варианти. Трябваше да срещна и да спечеля сърцата на толкова кандидати, колкото успеех, което означаваше, че не мога да бъда друга, освен съвършена.
Това убеждение ме тласкаше, докато се явявах на продължаващите една седмица изпити в Бляскавия двор. Учех по-дълго и по-усърдно от всеки друг. Спях по-малко и ядях по-малко от всеки друг. Единствените почивки, които си позволявах, бяха, за да пиша писма. Семейството ми щеше да има нужда от огромна партида, преди да отплавам.