— Гълъб призрак, ще умра от смях. Дори и да има гълъби призраци, а аз никога не съм виждала такива, тогава пак не би могъл да го изядеш. Призраците не могат да се убиват един друг.
— Всички камъни са здраво закрепени — съобщи Ник.
Ксемериус изсумтя ядосано.
— Първо, дори и гълъбите могат да решат да останат на земята като призраци, бог знае защо. Може и да имат сметки за уреждане с някоя котка. Второ, я ми обясни как ще различиш гълъб призрак от другите гълъби? И трето, с живота му на призрак е свършено, щом го изям. Защото аз не съм обикновен призрак, а — не знам колко пъти вече съм го казвал — истински демон. Може и да не съм в състояние да направя кой знае какво във вашия свят, но в света на призраците съм голяма работа. Кога най-сетне ще го разбереш?
Ник се изправи и няколко пъти изрита стената.
— Неее, нищо не може да се направи.
— Шшт! Престани, вдигаш прекалено силен шум. — Извадих главата си от коридора и погледнах обвинително Ксемериус. — Щом си толкова голяма работа, кажи сега какво да правим?
— Да не би да съм споменавал нещо за хлабави тухли?
— А как тогава да се доберем до сандъка?
— С чук и длето — бе логичният отговор.
Само дето не дойде от гаргойла, а от господин Бърнард. Замръзнах от страх. Той стоеше само на метър от мен. В сумрака можех да видя проблясването на позлатените му бухалски очила. И зъбите му. Възможно ли бе да се усмихва?
— Мамка му! — От притеснение Ксемериус избълва вода върху стълбите. — Той сигурно направо е засмукал сандвича. Или филмът е бил пълна тъпня. Човек не може да има повече никакво доверие на Клинт Истууд.
За съжаление, не бях в състояние да продумам нищо друго освен:
— К-к-какво?
— Чук и длето би бил правилният избор на инструменти — повтори господин Бърнард спокойно. — Но предлагам да отложим за по-късно това начинание. Най-малкото, за да не смутим нощното спокойствие на другите обитатели на къщата, докато вадите ковчежето от скривалището му. О, ето го и господин Ник. — Той погледна към светлината от фенера, без да мигне дори. — Бос! Ще се разболеете. — Самият той носеше пантофи и елегантен халат с избродиран монограм. У. Б. (Уолтър? Уили? Уиганд? За мен господин Бърнард винаги е бил човек без собствено име.)
— Откъде знаете, че търсим сандък? — попита брат ми.
Тонът му беше доста нахакан, но по широко ококорените му очи можех да позная, че беше стреснат и слисан точно колкото мен.
Икономът нагласи очилата си.
— Е, може би защото лично аз зазидах този сандък там. Става дума за ковчеже с ценни инкрустации, антика от осемнайсети век, която принадлежеше на дядо ви.
— И какво има в него? — попитах, най-сетне възвърнала способността си да говоря.
Господин Бърнард ме изгледа укорително.
— Естествено, не ми е работа да задавам въпроси. Просто скрих тук ковчежето по поръчение на дядо ви.
— Да не ми ги разправя тия! — заяви Ксемериус кисело. — Нали навсякъде завира любопитния си нос и се прокрадва тихомълком, когато те е заблудил, че яде сандвич с пилешко. Но вината за това е само твоя, Тома Неверни! Ако не ме беше обвинила в лъжа, този сенилен съномразец нямаше да може да ни изненада.
— Разбира се, с удоволствие ще ви помогна да извадите от там ковчежето — продължи икономът ни. — Но за предпочитане довечера, когато баба ви и леля ви излязат за среща с дамите от „Ротари“ клуба. Затова сега ще предложа всички да си легнем. Все пак сутринта сте на училище.
— Да бе, а през това време тайно ще измъкне сандъка от стената — измърмори Ксемериус. — После ще гепи диамантите и на тяхно място ще остави няколко стари ореха. Знаем ги тия номера.
— Глупости! — смотолевих.
Ако намеренията на господин Бърнард наистина бяха такива, отдавна да го е направил, защото освен него никой друг не знаеше за ковчежето. Какво, по дяволите, можеше да има вътре, че да накара дядо да го зазида в собствената си къща?
— Защо искате да ни помогнете? — попита Ник, като доста неучтиво зададе въпроса, който напираше на езика ми.
— Защото добре боравя с чука и длетото — отговори икономът, а после тихо добави: — И защото, за съжаление, дядо ви не е тук, за да подкрепи госпожица Гуендолин.
Изведнъж в гърлото ми сякаш заседна буца и трябваше да преглътна сълзите си.
— Благодаря — прошепнах.
— Не бързайте да се радвате. Ключът за ковчежето е… изчезнал. А аз не знам дали ще ми даде сърце да издевателствам с крик над тази ценна антика — въздъхна мъжът.
— Тоест вие няма да кажете на мама и на лейди Ариста за това? — попита Ник.