— Защо точно тук горе, Гуени? — чух Гидиън да пита зад мен.
— Шарлот се страхува от високото — обясних. — Никога няма да посмее да се качи върху покрива. — Издърпах един тежък вързоп от комина и внимателно го поех.
— Само не го изпускай! — каза нервно той, като скочи. — Моля те!
— Не се притеснявай! — Не можах да се сдържа да не се засмея, толкова ужасен изглеждаше. — Виж, мога дори на един крак…
Гидиън издаде нещо като вик.
— С това шега не бива, Гуени — рече той задъхано.
Явно часовете по мистерия все пак са били по-запечатващи се в паметта, отколкото си мислех. Той взе вързопа от ръцете ми и го хвана, сякаш е малко бебе.
— Това наистина ли е… — започна той.
Изведнъж почувствах полъх на студен въздух зад нас.
— Неее, идиот такъв — изграчи Ксемериус и показа глава от капандурата. — Това е стар салам, който Гуендолин държи тук горе, ако през нощта случайно огладнее.
Завъртях очи и му направих знак да се разкара, което и той стори, за голямо мое изумление. Вероятно в момента филмът „Камбанка“ бе много по-интересен.
През това време Гидиън бе поставил хронографа на покрива и сега внимателно започна да си проправя път през плата, с който бе увита машината.
— Знаеш ли, че Шарлот ни звънеше през десет минути, за да ни убеждава, че този хронограф е у теб? Накрая дори и Марли се бе изнервил от нея.
— Колко жалко! А двамата сякаш са създадени един за друг.
Той кимна, после разгъна и последното парче плат и шумно си пое дъх.
Внимателно погалих гладко полираното дърво.
— Ето го и него.
Спътникът ми замълча за момент. Един доста дълъг момент, ако трябваше да съм точна.
— Гидиън? — попитах накрая неуверено.
Лесли ме бе умолявала да изчакам още няколко дни, за да се убедя, че наистина може да му се има доверие, но аз само бях махнала с ръка.
— Аз просто не й повярвах — най-сетне прошепна той. — Дори и за секунда не повярвах на Шарлот. — Той ме погледна и на тази светлина очите му бяха съвсем тъмни. — Наясно ли си какво би станало, ако някой разбере за това?
Спестих си да му изтъкна, че всъщност цял куп хора знаеха за това. Може би се дължеше на факта, че изведнъж Гидиън изглеждаше толкова смаян, но внезапно ме обзе страх.
— Наистина ли искаме да го направим? — попитах и усетих как стомахът ми се сви, но този път това нямаше нищо общо с пътуването във времето.
Това, че дядо ми бе прочел кръвта ми в хронографа, бе едно. Но това, което сега планирахме да направим, бе съвсем друга категория. Щяхме да затворим кръга на кръвта, а последствията бяха непредвидими.
Оптимистично казано.
Паметта ми веднага обобщи набързо всички онези ужасни стихчета предсказания, които завършваха на избира и умира, и бързо добави още няколко детайла, отнасящи се до смърт и беда. А фактът, че бях безсмъртна, не ме успокояваше никак.
Но за голямо учудване, именно моята безсмъртност, изглежда, извади Гидиън от вцепенението му.
— Дали искаме да го направим? — Той се наведе напред и ме целуна леко по носа. — Сериозно ли ме питаш? — Съблече якето си и извади от раницата си плячката, която бяхме задигнали от доктор Уайт. — Добре, можем да започваме.
Първо стегна горната част на ръката си с гумено маркуче. После извади една спринцовка от стерилната й опаковка и ми се ухили.
— Сестра! — каза със заповеден тон. — Фенерчето!
Направих гримаса.
— Разбира се, може и така да се направи — отвърнах и осветих сгъвката на ръката му. — Колко характерно за студент по медицина!
— Да не би да долавям намек за презрение в гласа ти? — Гидиън ми хвърли развеселен поглед. — А ти как го направи?
— Използвах японски кухненски нож — обясних, леко фукайки се. — А дядо събра изтичащата кръв в една чаша.
— Разбирам. Раната на ръката ти — досети се той.
Изведнъж изобщо не му беше до смях, когато заби иглата в плътта си. Кръвта започна да се стича в канюлата.
— И си сигурен, че знаеш какво трябва да се направи? — попитах и посочих с брадичка хронографа. — Това нещо има толкова много и различни клапи и чекмедженца, че много бързо можеш да завъртиш погрешното колелце…
— Хронографознание е един от изпитните предмети за придобиването на ранга адепт, а при мен това не бе чак толкова отдавна — отвърна Гидиън и ми подаде спринцовката с кръвта и свали връзката от ръката си.
— Да се пита човек кога ли си имал време да гледаш такива шедьоври на кинематографията като „Камбанка“.