Той поклати глава.
— Мисля, че малко повече уважение няма да навреди. Дай ми канюлата. А сега насочи фенера към хронографа. Да, точно така.
— От време на време спокойно можеш да използваш и думи като „моля“ и „благодаря“ — отбелязах, когато Гидиън започна да капе кръвта си в хронографа.
За разлика от ръцете на Лукас, неговите изобщо не трепереха. Може би някой ден от него щеше да излезе добър хирург.
Задъвках развълнувано долната си устна.
— И три капки тук под лъвската глава — измърмори Гидиън съсредоточено. — После това колелце се завърта и ръчката се дърпа. Така, това беше. — Той отпусна ръката си, с която държеше канюлата, и аз несъзнателно изгасих фенера.
Във вътрешността на хронографа се задвижиха множество зъбчати колелца, чу се пращене, хлопане и съскане, също както и последния път. Но после хлопането стана по-силно и съскането набъбна, зазвуча почти като мелодия. Горещина ни лъхна в лицата и аз се вкопчих в ръката на Гидиън, сякаш следващото, което предстоеше, бе порив на вятъра, който можеше да ни отнесе от покрива. Но вместо това всички звезди на хронографа заблестяха една след друга, въздухът затрепка и ако в началото изглеждаше така, сякаш във вътрешността на хронографа бушува огън, то сега въздухът изведнъж стана леденостуден. Трепкащата светлина изгасна и зъбчатите колелца утихнаха. Всичко това не продължи дори и половин минута.
Пуснах Гидиън и потърках настръхналата кожа на ръцете ми.
— Това ли беше всичко?
Той пое дълбоко въздух и протегна ръка. Този път леко трепереше.
— Сега ще разберем — отвърна ми.
Измъкнах от джоба ми едно от малките лабораторни шишенца на доктор Уайт и му го подадох.
— Бъди внимателен. Ако е прахообразна субстанция, един повей на вятъра може просто да я отнесе!
— Може би това няма да е чак толкова лошо — измърмори Гидиън и се обърна към мен. Очите му блестяха. — Виждаш ли? Под дванайсетте съзвездия обещанията ще се осъществят.
Майната им на дванайсетте съзвездия. Вместо това предпочитах да се осланям на фенерчето ми.
— Хайде, действай! — казах нетърпеливо, наведох се напред и тогава Гидиън издърпа миниатюрното чекмедженце.
Признавам си, бях разочарована. Някак си след всичкото това потайничене и мистериозни дрънканици бях ужасно разочарована. В чекмеджето не се намираше нито червена течност, както Лесли бе предсказала („Сигурно ще е червена като кръвта“, ми бе казала с широко ококорени очи), нито прахообразни субстанция, нито пък някакъв си камък.
Беше нещо, което приличаше на сол. Но една особено красива сол. Когато се вгледаш внимателно, се виждаха множество миниатюрни, сияещи кристалчета.
— Луда работа — прошепнах. — Не е за вярване, че заради тези няколко трохи тук вече столетия наред изразходват толкова усилия.
Гидиън постави закрилнически ръка пред чекмеджето.
— Най-важното е никой да не разбере, че вече притежаваме тези трохи — рече той, останал почти без дъх.
Кимнах. Като изключехме онези, които вече знаеха.
Махнах капачката на шишето.
— По-добре побързай! — изсъсках.
Изведнъж бях получила видение как лейди Ариста, която, доколкото ми бе известно, не се страхуваше от никого и от нищо, и със сигурност не и от височини, се премята през капандурата и грабва шишенцето от ръцете ни.
Изглежда, и Гидиън си мислеше за нещо подобно, защото без каквато и да е тържественост изсипа трохите в шишенцето и го затвори. Едва след като го прибра в якето си, сякаш си отдъхна.
Ала в този момент ми хрумна една друга мисъл.
— Сега, когато хронографът е изпълнил предназначението си, може би повече няма да работи.
— Сега ще проверим — отвърна Гидиън и ми се усмихна. — Ще кажа само: напред към 1912 година.
РОДОСЛОВНО ДЪРВО
НА СЕМЕЙСТВО МОНТРОУЗ (истинската версия)
(Мото върху семейния герб на Монтроуз.
Свободен превод: „Покажи какво наистина можеш“)
Глава 13
— О, по дяволите! Мисля, че седнах върху проклетата шапка — измърмори Гидиън в съседство.
— Престани да ругаеш, иначе таванът ще се срути върху главите ни! — изсъсках. — И ако не си сложиш шапката, ще те иждам пред мадам Рросини!
Ксемериус се разсмя, кудкудякайки. Този път не искаше да пропусне да ни придружи.
— И шапката няма да му помогне! С тази прическа в 1912 година всички ще го сметнат за златотърсач. Поне можеше да си тегли един порядъчен път встрани на косата.