Отново чух Гидиън да ругае тихо, този път явно защото си беше ударил лакътя. Не бе никак лесно да се преобличаш в изповедалня, а и бях сигурна, че е страшно светотатство да се използва едно такова място за съблекалня. Без да броим факта, че със сигурност представляваше и нарушение на светския закон да се влезе с взлом в църква, дори и да не е с цел кражба, а за да се прескочи набързо в 1912 година. Спътникът ми бе отключил страничната врата с метална кукичка толкова бързо, че изобщо не ми остана време да се изнервя.
— Триста дяволи! — Ксемериус бе изсвирил одобрително през зъби. — И теб трябва да те научи на това. От нас двамата би излязъл непобедим отбор крадци. Направо безсмъртно добър.
Между другото, ставаше дума за същата църква, в която се бяхме запознали с малкия гаргойл и в която Гидиън ме бе целунал за първи път. Въпреки че нямаше време да се отдавам на носталгични спомени, ми се струваше, че тези събития са отпреди много, много време, особено като се имаше предвид всичко случило се оттогава.
Но в действителност бяха изминали само няколко дни.
Гидиън почука на вратата.
— Готова ли си?
— Не. За съжаление, по онова време ципът все още не е бил измислен — измърморих отчаяна заради многото копчета на гърба, които и при най-авантюристичните кълчения не можеха всичките да бъдат достигнати.
Измъкнах се от изповедалнята. Дали някога сърцето ми щеше да престане да бие по-бързо при вида на този млад мъж? Дали някога, след като го погледнех, нямаше повече да изпитвам чувството, че съм заслепена от нещо невероятно красиво? Вероятно не. При това този път носеше само един нищо и никакъв тъмносив костюм, под него жилетка и бяла риза. Но просто дрехите му стояха прекалено добре, широките…
Ксемериус, който висеше с главата надолу от галерията в църквата, се прокашля и запя:
— Много хубаво — казах бързо. — Един вечно актуален тоалет, а ла мафия бос. Между другото, вратовръзката е вързана перфектно. Мадам Росини би се гордяла с теб. — С въздишка отново се посветих на копчетата ми. — О, боже, изобретателят на ципа отдавна трябваше да е обявен за светец.
Гидиън се ухили.
— Обърни се и остави копчетата на мен. О! — Той се запъна за миг изумен. — Ама те са стотици!
Отне цяла вечност, докато успее да закопчае всички копчета, което вероятно се дължеше на факта, че при всяко едно ме целуваше по тила. Със сигурност щях да изпитам по-голяма наслада, ако след всяка целувка Ксемериус не се бе провиквал: „Мляс, мляс, та тряс, та пляс“.
Най-сетне бяхме готови. Мадам Росини ми бе избрала една затворена догоре, светлосива рокля с дантелена яка. Роклята ми беше малко дългичка, затова веднага се спънах и щях да се просна по дължина, ако Гидиън не ме беше хванал.
— Следващия път аз ще облека костюма — измърморих.
Той се засмя и се накани да ме целуне, но тъй като Ксемериус извика: „Неее, не отново!“, нежно го избутах.
— Нямаме време! — казах аз. А и освен това два метра над главите ни виси едно прилепоподобно същество и прави ужасни гримаси. Сърдито погледнах нагоре към призрака демон.
— Какво? — попита гаргойлът. — Мислех, че това тук е важна мисия, а не любовна среща. Трябва да си ми благодарна.
— Едва ли! — изръмжах.
Междувременно Гидиън бе отишъл в олтарната част на църквата и бе клекнал пред хронографа. След дълго размишляване го бяхме разположили под олтара, защото се надявахме, че там никой нямаше да го намери, докато отсъстваме, освен ако нямаха някоя чистачка, която работеше в събота вечер.
— Ще стоя на пост — обеща Ксемериус. — Ако дойде някой и задигне джаджата, безпощадно ще го… ами… наплюя.
Гидиън ме хвана за ръка.
— Готова ли си, Гуени?
Погледнах го право в очите и сърцето ми подскочи.
— Готова съм, ако и ти си готов — отвърнах тихо.
Не чух коментара на гаргойла (без съмнение хаплив), защото иглата вече се забиваше в пръста ми и вълните рубиненочервена светлина ме отнесоха.
Малко след това се изправих. Църквата бе пуста и тиха, точно както в нашето време. От една страна, се надявах да видя Ксемериус тук, но от друга, се плашех. През 1912 година също се е мотаел наоколо.
Гидиън се приземи до мен и веднага хвана ръката ми.
— Ела, трябва да побързаме! Разполагаме само с два часа, а се обзалагам, че те няма да стигнат дори и за една десета от въпросите ни.
— Какво ще правим, ако изобщо не срещнем Люси и Пол при лейди Тилни? — попитах и в същия миг зъбите ми затракаха от вълнение.