— Най-сетне! — извика Лесли и ми се хвърли на врата. — Тя пи от болето и не е на себе си. Още от девет и половина се опитва да разкаже на хората за тайната ложа на граф Сен Жермен и за това, че има пътуващи във времето, които живеят измежду нас. Опитахме всичко, за да я замъкнем вкъщи, но тя е като някоя змиорка и непрекъснато ни се изплъзва.
— Освен това е много по-силна от нас — каза Рафаел, който носеше смешна зелена шапка, но иначе, изглежда, не се забавляваше особено. — Преди малко успях да я завлека почти до входната врата, но тогава тя ми изви ръката и ме заплаши, че ще ми счупи врата.
— А сега държи и микрофон — добави мрачно Лесли.
Взряхме се нагоре към Шарлот, сякаш бе тиктакаща бомба. Вярно, добре опакована тиктакаща бомба.
Каролайн не беше преувеличила: костюмът на фея беше наистина невероятен. Никоя истинска фея не би изглеждала по-красива от братовчедка ми, чиито нежни рамене прелестно се показваха от облак зелен тюл. Бузите й бяха зачервени, очите й блестяха, а косата й се спускаше на сияещи къдрици надолу по гърба чак до перфектно изработените крила, които изглеждаха така, сякаш Шарлот е родена с тях. Нямаше да се учудя, ако всеки момент тя се издигнеше и се понесеше из зимната градина.
Но пеещият й глас изобщо не бе нежен като на фея. По-скоро наподобяваше този на Лейди Гага.
— …Знаеш, че ще бъда твоя папа, папарак… — пееше тя по микрофона.
Когато Гордън отново извика: „Съблечи се!“, братовчедка ми започна еротично да сваля едната от дългите си зелени ръкавици, като за всеки пръст си помагаше със зъбите си.
— Това е от един филм — измърмори неусетно Лесли, впечатлена против волята си. — Но просто в момента не се сещам от кой.
Множеството изрева, когато Гордън хвана ръкавицата.
— Още! Още! — крещяха всички.
Шарлот се посвети на другата си ръкавица, но изведнъж спря. Бе забелязала Гидиън на вратата и присви очи.
— Я виж ти, кой е дошъл! — каза по микрофона и търсещият й поглед се плъзна над главите на множеството, докато не се спря върху мен. — И братовчедка ми също е тук! Разбира се! Ей, хора, знаете ли, че в действителност Гуендолин е пътуваща във времето? Всъщност това трябваше да съм аз, но съдбата отреди друго. И изведнъж се оказах като една от онези тъпи сестри на Пепеляшка.
— Продължавай да пееш! — викаха обърканите й фенове.
— Съблечи се! — викаше Гордън.
Шарлот наклони глава на една страна и фиксира Гидиън с пламенен поглед.
— …Но няма да спра, докато това момче не е мое… Ха-ха, как ли пък не! Със сигурност няма да падна толкова ниско. — Тя посочи с показалец Гидиън и извика: — Той също може да пътува във времето. И скоро ще избави човечеството от всички болести.
— По дяволите! — изруга Лесли.
— Някой трябва да я свали от там — казах аз.
— Да, но как? Тя е бойна машина. Ами ако просто метнем по нея някакъв тежък предмет? — предложи Рафаел.
Гостите в публиката на Шарлот бяха обезсърчени. Изглежда, някак си бяха забелязали, че настроението на тяхната нова звезда бе всичко друго, но не и весело. Само Гордън продължаваше да крещи с пълно гърло:
— Съблечи се!
Опитах се да уловя погледа на Гидиън, но той имаше очи само за Шарлот. Моят придружител на този бал бавно си проправи път до масата, върху която стоеше братовчедка ми.
Тя си пое дълбоко въздух и микрофонът предаде въздишката й до всяко кътче на зимната градина.
— Двамата c този мъж знаем всичко за историята. Обучавали сме се за съвместните ни пътувания във времето. Трябва да го видите как танцува менует. Или как язди. Или как върти шпагата. Или как свири на пиано. — Гидиън почти я бе достигнал. — Той е невероятно добър във всичко, което прави. И може да се обясни в любов на цели осем езика — продължаваше Шарлот със замечтан глас и за първи път през целия си живот видях сълзи в очите й. — Не че някога е казвал нещо такова на мен. Не! Та той има очи само за глупавата ми братовчедка.
Прехапах устни. Думите й звучаха така, сякаш сърцето й бе разбито, и никой на този свят не можеше да я разбере по-добре от мен. Кой би предположил, че Шарлот изобщо има сърце? За пореден път си пожелах Лесли да е права с нейната марципанова теория. Като в същото време моето собствено сърце се сви болезнено и трябваше да се напрегна, за да потисна надигащите се в мен вълни от ревност, които заплашваха да ме залеят.
Гидиън протегна ръка нагоре към Шарлот.
— Време е да се прибираш вкъщи.
— Ууу! — извика Гордън, чувствителен като зърнокомбайн, но всички останали напрегнато затаиха дъх.
— Пусни ме! — тросна се братовчедка ми на Гидиън, леко залитайки. — Още не съм приключила.