Вдигнах рамене.
— Мъничко.
Рафаел пристигна с чаши и една бутилка вода и помете от масичката няколко списания и книги, измежду които се намираше и албум за мъжа от времето на рококо.
— Можеш ли да посвиеш няколко квадратни метра от дантелите ти, за да мога и аз да се побера на дивана? — попита той и ми се ухили, гледайки надолу към мен.
— О, направо сядай върху роклята — отвърнах, отпуснах глава назад и затворих очи.
Лесли скочи от мястото си.
— И дума да не става! Накрая ще се скъса и тогава никога повече няма да можем да вземаме назаем дрехи от мадам Росини. Хайде, ставай, ще те измъкна от корсета. — Тя ме издърпа на крака и започна да ме разопакова от роклята в стил Сиси. — Рафаел, ти не гледай!
Момчето се излегна върху дивана и зяпна тавана.
— Така добре ли е?
След като отново облякох дънки и тениска и изпих няколко глътки вода, отново се почувствах по-добре.
— Как беше да се срещнеш с твоите… ами… с Люси и Пол? — попита Лесли тихо, когато отново се настанихме върху дивана.
Рафаел ме погледна състрадателно.
— Ама че ужас, родителите ти да се окажат на твоята възраст.
Кимнах.
— Беше доста… странно и… разстройващо.
И тогава им разказах всичко: като се започне от посрещането ни от иконома, та се стигне до признанието ни, че сме затворили кръга на кръвта с откраднатия хронограф.
— Това, че притежаваме Философския камък, или блестящата сол, както го нарича Ксемериус, наистина ги хвърли от коня. Ужасно се разтревожиха, а Люси говори повече дори и от мен, когато е притеснена, не е за вярване, нали? Те престанаха да ни засипват с обвинения едва когато им съобщих, че знам за нашата… ъъъ… роднинска връзка.
Лесли ококори очи.
— И?
— Ами в началото се умълчаха. Докато в следващия момент всички не избухнахме в сълзи — казах и уморено разтърках очи. — Мисля, че със сълзите, които съм изплакала през последните дни, спокойно може да се напои някоя африканска нива по времето на сухия период.
— О, Гуени! — въздъхна Лесли и безпомощно погали ръката ми.
Опитах да се усмихна.
— Да, а след това им съобщихме добрата вест, че графът изобщо не може да ме убие, както и който и да било друг, защото съм безсмъртна. Разбира се, те не искаха да повярват, но тъй като времето ни притискаше, нямаше как и да им го докажем, като се оставя Милхаус набързо да ме удуши. Та се наложи да ги оставим със зяпнала уста и да тичаме, за да можем да се върнем навреме в църквата.
— И сега какво следва оттук насетне?
— Утре сутринта пак ще ги посетим и тогава Гидиън иска да им изложи някакъв гениален план. Само дето през тази нощ първо трябва да го измисли. Но ако той е и наполовина толкова изтощен, колкото мен, няма да може да върже и една ясна мисъл.
— Е, нали затова е кафето. Както и аз, гениалната Лесли Хей. — Приятелката ми ми се усмихна окуражително, а после въздъхна. — Но си права, наистина не е чак толкова лесно. Страхотно е, че имате хронографа, за да предприемате ваши си пътувания във времето, но все пак не можете да го използвате неограничено. Особено като се има предвид, че утре отново ще трябва да се видите с графа и така от времевия ви контингент за елапсиране ще ви останат само два часа и дори по-малко.
— Ъ?
Лесли въздъхна.
— Не си ли прочела „Ана Каренина“? Човек не може да елапсира повече от пет часа и половина дневно, иначе настъпват странични въздействия. — Лесли се преструваше, че не забелязва възхитените погледи на Рафаел. — А и не знам как трябва да ми се струва фактът, че притежавате онова прахообразно нещо. Опасно е. Поне се надявам да сте го скрили така, че никой да не може да го намери.
Доколкото ми бе известно, шишенцето все още се намираше в джоба на коженото яке на Гидиън. Ала не го споменах на Лесли.
— Пол настоя поне двайсет пъти да го унищожим.
— Този мъж не е глупав.
Поклатих глава.
— Да, но Гидиън смята, че може да се окаже скритият ни коз.
— Яко — рече Рафаел. — Може на шега да се предложи в eBay, да видим кой ще се включи в наддаването. Прахче за безсмъртие за еднократен прием, наддаването започва от една лира.
— Не познавам друг, освен графа, който да иска да стане безсмъртен — казах с горчивина в гласа. — Трябва да е ужасно да останеш жив, докато всички около теб по някое време умират. Е, аз не искам да преживея това! Преди да остана съвсем сама на този свят, ще се хвърля от някоя скала! — Потиснах въздишката, която при тази мисъл се надигна в мен. — Мислите ли, че безсмъртието при мен е нещо като дефект в гените ми? Все пак в семейството ми пътуващият във времето не е само един, а са цели двама.