— Наизуст ли знаеш всичко? — попита Рафаел.
— Не всичко. Но някои от строфите са някак си лесно запомнящи се — отвърна Лесли леко смутена. После се обърна към Гидиън. — Аз го тълкувам така: ако в миналото графът изпие субстанцията, ще стане безсмъртен. Но само докато изгрее дванайсетата звезда, тоест, докато Гуендолин не се роди. След нейното раждане с безсмъртността му е било свършено. Дъбът е обречен… вече не е вечен, което ще рече, че графът отново ще стане смъртен. Освен ако той не убие Гуендолин, за да спре този процес. Но преди това първо трябва да направи така, че да се сдобие с еликсира. А ако никога не се сдобие с него, тогава изобщо не би могъл да стане безсмъртен. Достатъчно ясно ли се изразих?
— Да, донякъде — казах и се замислих за Пол и високоскоростните влакове в мозъците ни.
Гидиън бавно поклати глава.
— А ако през цялото време допускаме грешка в разсъжденията ни? — бавно попита той. — А ако графът отдавна е получил субстанцията?
За малко отново да възкликна: „Ъ?“, но успях навреме да се спра.
— Не е възможно, защото в единия хронограф кръгът на кръвта изобщо не е затворен, а да се надяваме, че субстанцията от другия е скрита на сигурно място — рече Лесли нетърпеливо.
— Да, ако говорим за момента — провлечено отвърна Гидиън. — Но не е казано, че нещата ще останат така. — Той въздъхна, когато забеляза неразбиращите ни погледи. — Помислете само: възможно е по някое време в XVIII век графът да е изпил еликсира, без значение как е успял да се добере до него, и да е станал безсмъртен.
И тримата го зяпнахме. Без и сама да знам защо, цялата настръхнах.
— Което пък от своя страна означава, че в този миг той спокойно би могъл да е жив — продължи Гидиън, като ме гледаше право в очите. — И да се разхожда някъде там навън и да чака да му занесем еликсира в XVIII век, както и удобен момент, за да те убие.
Няколко секунди цареше тишина. Тогава Лесли каза:
— Не твърдя, че напълно те разбирам, но дори и поради някаква причина да размислите и действително да занесете еликсира на графа… той ще продължава да има едно мъъъничко проблемче. — Тя се засмя доволно. — Той не може да убие Гуени.
Рафаел завъртя молива като пумпал върху масата.
— А и защо ще размисляте, след като сте наясно с истинските намерения на графа?
Гидиън не отговори веднага, а когато накрая го направи, лицето му бе безизразно.
— Защото можем да бъдем изнудени.
Събудих се, защото усетих нещо влажно и студено върху лицето ми и Ксемериус обяви:
— Будилникът ще звънне след десет минути! — Пъшкайки, се завих през глава, а Ксемериус се обиди. — На теб не може да ти се угоди. Вчера се оплакваше, че не съм те събудил.
— Защото вчера не си бях навила часовника. А и е наистина адски рано — изръмжах.
— Ами човек трябва да принесе жертви, ако иска да спаси света от някой страдащ от мегаломания безсмъртен — каза гаргойлът. Чух как, докато си тананикаше, направи едно кръгче, летейки из стаята. — Когото, ако мога да отбележа, ще срещнеш днес следобед, в случай че си забравила. Хайде, измъквай се от завивките!
Престорих се на умряла, което не бе особено трудно, защото почти се чувствах така — безсмъртна или не. Но изглежда, Ксемериус не беше особено впечатлен от усилията ми. Той пърхаше жизнерадостно нагоре-надолу пред леглото ми и грачеше една след друга мъдри поговорки в ухото ми: Ранно пиле, рано пее и Утрото е по-мъдро от вечерта.
— Ранното пиле да си гледа работата! — троснах се аз, но накрая призракът демон постигна своето.
Изтърколих се изнервена от кревата и в крайна сметка точно в седем бях на метростанцията на Темпъл.
Е, ако трябваше да сме точни, бе седем и шестнайсет, но часовникът на телефона ми бе малко напред.
— Изглеждаш толкова уморена, колкото аз се чувствам — изпъшка Лесли, която вече ме очакваше.
По това време, в неделя сутрин, на спирката не цареше голямо оживление. Въпреки това се питах как смяташе Гидиън да се промъкне незабелязано в един от тунелите на метрото. Пероните бяха много добре осветени и освен това имаше една камара охранителни камери.
Свалих тежката си, натъпкана догоре пътна чанта и хвърлих сърдит поглед на гаргойла, който летеше с бясна скорост между колоните.
— Ксемериус е виновен. Той не ми позволи да използвам фон дьо тена на мама, защото уж е станало много късно. Да не говорим да се отбия през „Старбъкс“.
Лесли любопитно наклони глава.
— Спала си у вас?
— Разбира се, къде другаде? — попитах малко раздразнено.