— Ами помислих си, че сте прекъснали за известно време кроенето на планове, след като двамата с Рафаел тръгнахме. — Тя се почеса по носа. — Особено след като специално дълго се сбогувах с Рафаел, за да ви осигуря достатъчно време, да се прехвърлите от дивана в спалнята.
Намигнах й.
— Специално дълго? — попитах провлечено. — Каква жертвоготовност от твоя страна!
Лесли се ухили.
— Да, виждаш ли? — Не се изчерви изобщо. — Но не се отклонявай от темата. Спокойно можеше да кажеш на майка ти, че ще спиш при мен.
Изкривих устни.
— Ами, честно казано, така и щях да направя. Но Гидиън настоя да ми извика такси. — Малко нещастно добавих: — Явно не съм била и наполовина толкова съблазнителна, колкото си мислех.
— Той просто е много… ъъъ… отговорен — успокои ме Лесли.
— Да, и така може да се нарече — каза Ксемериус, който бе приключил със слаломния си полет. Тежко дишащ, се приземи на земята до мен. — Или пък заспал педант, сополанко — той си пое въздух и продължи, — кръшкач, мекушав страхопъзльо…
Лесли погледна часовника. Трябваше да крещи, за да надвика шума на приближаващата се мотриса на Сентръл Лайн.
— Но изглежда, не е особено точен. Вече минава и двайсет. — Тя изгледа слизащите от вагона хора и изведнъж очите й светнаха. — О, ето ги там!
Ксемериус издекламира поредното си саркастично стихче със сладникаво тържествен тон.
Ксемериус преувеличаваше безсрамно — никой от нас не се усмихваше глуповато. Най-много леко щастливо. И никой не се смущаваше. Е, може би по-скоро аз самата, защото си спомних как нощес Гидиън бе отлепил ръцете ми от шията си и бе казал: „По-добре да ти извикам такси, защото утре ще е много напрегнат ден“.
Бях се почувствала почти като някой репей, който човек с усилие отлепя от пуловера си. А лошото беше, че точно в този момент вътрешно събирах сили да му кажа: „Обичам те!“. Не че той отдавна вече не го знаеше, но… никога досега не му го бях казвала. И сега не бях сигурна дали изобщо иска да го чуе.
Гидиън погали леко бузата ми.
— Гуени, мога и сам да свърша това. Само трябва да причакам дежурния пазител по пътя му за нагоре и да му взема писмото.
— Само е добре казано — рече Лесли.
Все още бяхме много далеч от това, да имаме гениален план, но поне вчера четиримата бяхме изготвили „груба концепция за действие“, както Лесли я наричаше. При всички случаи, трябваше още веднъж да се срещнем с Люси и Пол, и то преди отново да сме се изправили пред графа днес следобед. И трябваше да се погрижим за писмото с информацията за местопребиваването на Люси и Пол, което предната седмица Гидиън бе занесъл в 1912 година. В никакъв случай то не трябваше да попада в ръцете на тогавашния Велик пазител и на близнаците Де Вилърс.
Времето, което можехме да отделим за тайните ни пътувания в миналото с частния ни хронограф, без да рискуваме телесни неразположения (тоест да последваме примера на Ксемериус и да повръщаме в кошчетата за боклук), бе ограничено до максимум час и половина и щеше да е изключително трудно да използваме рационално всяка минута. Затова Рафаел съвсем сериозно предложи да внесем нелегално хронографа в главната квартира на пазителите и от там да прескочим в миналото, но толкова хладнокръвен не бе дори и по-големият му брат.
Като контрапредложение, Гидиън бе измъкнал от етажерките с книги няколко рула и между „Анатомия на човека в 3D“ и „Кръвоносните съдове на човешката ръка“ разстла схема на разположението на подземните тунели в района на Темпъл. И именно тази схема бе причината да се срещнем тук, в метростанцията.
— Искаш да го направиш без нас? — Сбърчих вежди. — Нали бяхме единодушни, че от сега нататък ще правим всичко заедно.