— Аз съм доктор Харисън — представи се той с лек поклон, като погледът му сновеше леко изумено между лицето на този Гидиън до мен и на онзи Гидиън, който лежеше на земята. — И току-що получих писмото ви от дежурния адепт на церберския пост. — Той измъкна от джоба на сакото си един плик с блестящ червен восъчен печат. — Лейди Тилни ме увери, че в никакъв случай не трябва да попада в ръцете на Великия пазител или в някой от другите членове на Вътрешния кръг, с изключение на мен самия.
Гидиън въздъхна и потърка чело с опакото на ръката си.
— Искахме да предотвратим предаването му, но загубихме много време в тези тунели… И какъвто съм идиот дори успях да се сблъскам със самия себе си. — Той взе писмото и го натъпка в джоба си. — Благодаря!
— Един Де Вилърс, който признава грешката си? — Доктор Харисън се засмя тихо. — Това е нещо съвсем ново. Но за щастие, лейди Тилни се зае да уреди нещата, а досега никога не съм виждал някой от плановете й да се е провалял. Между другото, да й се противоречи, също е напълно безсмислено. — Той посочи лежащия на земята Гидиън. — Нуждае ли се от помощ?
— Няма да навреди, ако му се дезинфекцира раната и евентуално да се сложи нещо меко под главата му… — отвърнах, но спътникът ми ме прекъсна.
— Глупости! Чувства се отлично и така! — Не обърна внимание на протестите ми и ме дръпна да се изправя на крака. — Сега трябва да се връщаме. Поздравете лейди Тилни от нас, доктор Харисън. И й предайте благодарностите ми.
— За мен беше удоволствие — отвърна докторът.
Той тъкмо се канеше да се обърне, когато ми хрумна още нещо.
— Доктор Харисън, бихте ли предали на лейди Тилни да не се стряска, ако в бъдеще я посетя по време на елапсирането й?
— С най-голямо удоволствие — кимна в съгласие мъжът и ни помаха. — Пожелавам ви късмет!
После продължи по пътя си.
Канех се да извикам подире му: „Довиждане!“, но Гидиън вече ме дърпаше в противоположната посока. Заряза своето алтер его да лежи съвсем само насред тунела.
— Със сигурност след малко тук ще гъмжи от плъхове — казах, тръпнеща от състрадание. — Кръвта ще ги привлече!
— Бъркаш плъховете с акулите — заяви Гидиън. Ала после изведнъж спря, обърна се към мен и ме прегърна. — Съжалявам! — промърмори в косата ми. — Бях такъв глупак! Пада ми се, ако някой плъх ме нагризе.
Веднага забравих за всичко около нас (и за всичко останало), обвих ръце около врата му и започнах да го целувам. В началото само там, където успявах да го достигна — по врата, по ухото, по слепоочието, — а след това и по устата. Той ме прегърна още по-силно, за да ме отблъсне от себе си само три секунди по-късно.
— Сега наистина нямаме време за това, Гуени! — каза поривисто, хвана ръката ми и ме затегли напред.
Въздъхнах. Много пъти. И много дълбоко. Но Гидиън мълчеше.
Два тунела по-късно, когато той спря и извади картата, повече не можех да издържам и попитах:
— Държиш се така, защото се целувам смешно, нали?
— Какво?
Гидиън ме изгледа стъписано над ръба на картата.
— Аз съм абсолютна катастрофа в целуването, нали? — Опитах се да потисна истеричната нотка в гласа ми, но не ми се удаде добре. — Досега не съм… искам да кажа, че нали, за да се научиш, трябва време и опит. От филмите съвсем не може да се научи всичко. А е някак си обидно, когато ме отблъскваш.
Той отпусна картата и светлината от фенерчето му се плъзна по земята.
— Виж сега, Гуени…
— Да, знам, бързаме — прекъснах го. — Обаче просто трябва да го кажа, и то сега. Всичко би било по-добре от това, да ме отблъскваш… или да ми викаш такси. Определено нося на критика. Е, ако е формулирана любезно.
— Понякога наистина си… — Гидиън поклати глава, после си пое дълбоко дъх и заяви сериозно: — Когато ме целуваш, Гуендолин Шепърд, тогава имам такова чувство, като че ли губя почвата под краката си. Нямам представа как го правиш и дали си го научила отнякъде. Ако е било от някой филм, тогава задължително трябва да го гледаме заедно. — Той млъкна за момент. — Това, което всъщност искам да кажа, е, че когато ме целуваш, тогава не искам нищо друго, освен да те усещам до себе си и да те държа в прегръдките си. По дяволите, толкова ужасно силно съм влюбен в теб, че сякаш някъде във вътрешността ми някой е излял бидон с бензин и го е запалил! Но в момента не можем… трябва да запазим здравия си разум. Поне единият от нас. — Погледът, който ми отправи, окончателно разпръсна съмненията ми. — Гуени, всичко това ме кара адски да се страхувам. Без теб животът ми ще загуби смисъла си завинаги, без теб… ще искам да умра на мига, ако нещо те сполети.