— Не съм побъркана — опитах се да му обясня. — Аз…
— По-добре млъкни и му вземи шпагата, скитнице Гуени! — прекъсна ме нетърпеливо Гидиън. — А после ми подай ампулата от раницата.
С тежка въздишка направих каквото поиска. Имаше право, явно бе безсмислено да очаквам някакво разбиране от Джеймс.
— Така — изръмжа Гидиън, докато отваряше ампулата със зъби. — Тя ще пререже гърлото ви, ако през следващите две минути мръднете дори веднъж, ясно ли е? И да не сте посмели да извикате отново за помощ!
Насочих шпагата към гърлото на своя приятел.
— Ъъъ…! честно, Джеймс, представях си го по друг начин, повярвай ми! Ако зависеше само от това, какво ми се иска, можеше завинаги да останеш да бродиш из училището ми. Боже, толкова ще ми липсваш! Ако правилно предполагам, това е последната ни среща.
Очите ми се напълниха със сълзи.
Джеймс изглеждаше така, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание.
— Можете да вземете кесията ми, ако се нуждаете от пари, но пощадете живота ми! Моля ви! — прошепна той.
— Да, да, добре — рече Гидиън.
Той разтвори яката на пелерината на Джеймс и постави ампулата директно на врата на благородника, който изскимтя, щом усети убождането върху кожата си.
— Обикновено не се ли бие в горната част на ръката? — попитах.
— Обикновено не се налага през това време да извивам нечия ръка — отвърна Гидиън троснато и аристократът отново изскимтя.
— Получи се много тъпо сбогуване — казах и не можах да се въздържа да не подсмръкна. — Предпочитам да те прегърна, вместо да държа насочена шпага към гърлото ти! Винаги си бил най-добрият ми приятел в училище, веднага след Лесли. — Първата сълза се стече по лицето ми. — Без теб никога нямаше да разбера разликата между Ваше Височество, Ваша Светлост, Ваше Сиятелство и…
— Готово — каза Гидиън и пусна Джеймс, който залитна няколко крачки назад, хванал се за врата. — Всъщност трябва да се сложи и лепенка, но ще мине и без това! Внимавайте да не се замърси раната! — Спътникът ми взе шпагата от ръката ми. — Сега се качете на коня си и препуснете напред, без да се обръщате, разбрахте ли?
Джеймс кимна. Очите му все още бяха боязливо ококорени, сякаш не можеше да повярва, че всичко е приключило.
— Сбогом! — хлипах аз. — Сбогом, Джеймс Огъст Пиъргрин Пимпълботъм! Ти беше най-добрият призрак, когото някога съм познавала!
С треперещи крака и тежко дишане, благородникът възседна коня си.
— Шпагата ще е под кестена, ако си я искате обратно — рече Гидиън, но Джеймс вече бе забил шпори в хълбоците на бедния Хектор.
Гледах след тях, докато се скриха между дърветата.
— Доволна ли си? — попита Гидиън, докато събираше нещата ни.
Избърсах сълзите от бузите си и му се усмихнах.
— Благодаря! Яко е приятелят ти да е студент по медицина.
Той се ухили.
— Кълна се обаче, че това бе последната имунизация срещу вариола, която правя! Пациентите са толкова неблагодарни.
Обичаният не може да умре,
защото любовта е безсмъртие.
Глава 15
— Дай газ, човече! — извика Ксемериус. — Вече е крайно време да разкрием картите на злодея.
Той се бе настанил в скута ми, а аз седях на седалката до шофьора в минито на Гидиън, който се потеше в уличното движение на „Странд“ в ранния следобед.
— Млъквай! — прошепнах на гаргойла. — Ако зависеше от мен, графът щеше да чака до края на вечността.
— Моля? — обърна се Гидиън въпросително към мен.
— О, нищо. — Погледнах през прозореца. — Гидиън, наистина ли смяташ, че това, което измислихме, ще е достатъчно?
Чудесното ми настроение от сутринта бе отлетяло и бе отстъпило място на нервно безпокойство, което ме караше да треперя.
Той вдигна рамене.
— Поне планът ни е по-добър от онова… — как го бе нарекла? — груба концепция за действие.
— Не аз го нарекох така, а Лесли — поправих го.
За известно време се отдадохме на мислите си. Срещата с Люси и Пол ни бе изтощила, буквално. Осъзнах, че пътуванията във времето могат да са много уморителни, когато на връщане нахълтахме насред репетиция на църковния хор и трябваше да избягаме от множество седемдесетгодишни крещящи сопранистки.
Но сега поне бяхме подготвени, що се отнася до срещата ни с граф Сен Жермен. Люси ни наведе на тази решаваща идея, която именно бе причината за въпросното ми нервно безпокойство.