— Пич, карай според правилника за движение — извика Ксемериус и закри очите си с лапи. — Светофарът светеше направо тъмночервено!
Гидиън даде газ и отне предимството на едно такси, когато зави надясно към главната квартира на пазителите. А малко по-късно със свистене на гумите спря на паркинга. Обърна се към мен и постави ръце на раменете ми.
— Гуендолин — започна той сериозно, — каквото и да се случи…
Не успя да продължи, защото в този момент вратата от моята страна рязко се отвори. Тъкмо се канех да се обърна и да скастря невъзможния Марли, когато видях, че беше господин Джордж, който притеснено поглаждаше лъскавата си плешива глава.
— Гидиън, Гуендолин, най-сетне! — каза обвинително. — Закъсняхте с повече от час!
— Кожото по-късно се появят гостите, толкова по-очаквани са те — изграка Ксемериус и скочи от скута ми.
Хвърлих поглед на Гидиън, въздъхнах и слязох от колата.
— Хайде, деца! — напираше господин Джордж и ме хвана за ръка. — Всичко вече е подготвено.
Въпросното всичко представляваше истинска мечта от кремави бродерии и дантели, комбинирани с кадифе и брокат в студен златист цвят за мен, и шарено извезан редингот за Гидиън.
— Това маймуни ли са? — попита той, като зяпаше дрехата, сякаш бе напоена със сярна киселина.
— Ако тррябва да сме точни, това са маймунчета капуцини — обясни му мадам Росини, усмихна му се широко и го увери, че през 1782 година бродериите на екзотични животни са били последен писък на модата.
Тъкмо се канеше да ни разкаже надълго и нашироко колко много време й е коствало да запамети в шевната си машина бродериите, изготвени по оригинални образци, но тогава се намеси господин Джордж, който чакаше пред вратата и току поглеждаше златния си часовник. Нямах никаква представа защо бързаше толкова. В крайна сметка за графа нямаше значение колко точно е часът при нас.
— Днес ще елапсирате в кабинета с архивите — обяви господин Джордж и забърза напред.
Все още не бяхме срещнали Фолк и останалите пазители, които вероятно седяха вкупом в драконовата зала и подновяваха клетвите си за пазители или вдигаха наздравици в името на златните правила, или правеха онова, което обикновено правят пазителите.
Само госпожа Дженкинс бързаше по коридора (и то в неделя!) с една дебела папка и ни помаха.
— Господин Джордж, какво гласят инструкциите за днес? — попита Гидиън. — Има ли особености, които трябва да вземем под внимание?
— Е, от бала за граф Сен Жермен е изминало точно толкова време, колкото и за вас, тоест два дни — обясни господин Джордж охотно. — Указанията в писмото му объркват малко и нас самите. Според тях твоето посещение, Гидиън, трябва да продължи само петнайсет минути, докато Гуендолин ще прекара с графа три часа и половина. Но предполагаме, че ти ще бъдеш натоварен с други задачи, при чието изпълнение ще се нуждаеш от целия си времеви контингент, защото той изрично е написал, че преди това не трябва да елапсирате. — Господин Джордж замълча за момент и погледна през прозореца към църквата отсреща, която от тук се виждаше много добре. — От загатванията му не успяхме да разберем много… явно графът е сигурен, че затварянето на кръга на кръвта предстои съвсем скоро. Написал е, че всички трябва да сме в готовност.
— Оо! — възкликна Ксемериус.
Оо!у помислих си и аз, и хвърлих на Гидиън кратък поглед. По всичко личеше, че графът е предвиждал провала на мисията Черен турмалин/Сапфир, която всъщност трябваше да се състои вчера. И сякаш от самото начало е имал друг план.
Може би по-гениален план от нашия.
Нервното ми безпокойство се превърна в чист страх. Представата да остана сама с графа накара кожата ми да настръхне. Сякаш прочел мислите ми, Гидиън спря и ме прегърна, без да се интересува от господин Джордж.
— Всичко ще е наред — прошепна в ухото ми. — Не забравяй, че той не може нищо да ти стори. И докато той не знае това, ти си в безопасност.
Вкопчих се здраво в него като маймунче капуцин.
Господин Джордж се прокашля.
— Радвам се, че отново се разбирате — закачлива усмивка се появи върху лицето му, — но въпреки това трябва да побързаме.
— Да я пазиш, загубеняк! — чух да крещи Ксемериус, а после бях вече в 1782 година.
Първото, което видях при приземяването ми, бе лицето на Ракоци, само на половин метър от моето. Нададох тих вик и отскочих встрани, но и той се дръпна стреснато.
Прозвуча смях, който, макар да бе приятен и мелодичен, накара косъмчетата на тила ми да настръхнат.
— Миро, нали ти казах, че е по-добре да се мръднеш встрани.