— Къде беше днес преди обяд, Джеймс? Имахме уговорка за второто междучасие, забрави ли?
Той поклати глава.
— Мразя тази треска. И не харесвам този сън, тук всичко е толкова… грозно! — Въздъхна тежко и посочи нагоре към тавана. — Питам се кой невежа е накарал да замажат стенописите. Баща ми похарчи цяло състояние за тях. Аз много харесвам пастирката в средата, нарисувана е с голямо майсторство, макар че майка ми винаги казва, че е облечена прекалено разкрепостено. — Неодобрително изгледа първо мен, после Лесли, като погледът му се задържа особено дълго върху плисираните поли от униформата и коленете ни. — Но ако тя знаеше как са облечени хората в съня ми, щеше да е шокирана! Аз самият съм шокиран. Никога не би ми хрумнало, че притежавам такова мръсно подсъзнание.
Изглежда, днес Джеймс беше в особено лошо настроение. Добре поне, че Ксемериус (Джеймс го мразеше!) предпочете да си остане вкъщи (за да държи под око съкровището и господин Бърнард, както бе изтъкнал. Но аз подозирах, че старият хитрец отново иска да наднича през рамото на пралеля Мади, защото онова, което тя четеше в момента, явно го бе заинтригувало).
— Мръсно! Какъв чаровен комплимент, Джеймс — отвърнах спокойно.
Отдавна се бях отказала да му обяснявам, че не сънува, а е мъртъв от около двеста и трийсет години. Вероятно на никого няма да му хареса да чуе такова нещо.
— Преди малко доктор Бароу отново ми пусна кръв и дори успях да преглътна няколко глътки течност — продължи той. — Надявах се този път да сънувам нещо друго, но… ами ето ме отново тук.
— Което е добре — отвърнах мило, — защото иначе много щеше да ми липсваш.
Отправи ми една усмивка.
— Е, бих излъгал, ако кажа, че по един или друг начин, не сте ми скъпа на сърцето. Сега ще продължим ли с уроците по добри маниери?
— За съжаление, нямаме време. Става ли утре да го направим? — На стълбите отново се обърнах. — Джеймс? През септември 1782 година как се е казвал любимият ти кон?
Две момчета, които бутаха маса с шрайбпроектор в коридора, се спряха и Лесли се изкиска, когато те едновременно попитаха.
— На мен ли говориш?
— Септември миналата година ли? — попита Джеймс. — Хектор, разбира се. Той завинаги ще си остане любимият ми кон. Най-великолепният сив жребец, който можеш да си представиш.
— А коя е любимата ти храна?
Момчетата с шрайбпроектора ме гледаха, сякаш съм си загубила ума. Джеймс също сбърчи чело.
— Що за въпроси са това? В момента нямам абсолютно никакъв апетит.
— Е, и утре можеш да ми отговориш. Довиждане, Джеймс.
— Казвам се Финли, откачалке — каза един от онези, които бутаха шрайбпроектора.
Другият се ухили и добави:
— А аз съм Адам, но не държа да ме наричаш така. Можеш да ми викаш и Джеймс.
Игнорирах ги и хванах Лесли под ръка.
— Ягоди! — извика призракът след мен. — Най-много обичам да ям ягоди.
— За какво бе всичко това? — поиска да узнае приятелката ми, докато слизахме надолу.
— Когато срещна Джеймс на онзи бал, искам да го предупредя за заразата с едра шарка. Той току-що е навършил двайсет и една. Прекалено е млад, за да умре, не смяташ ли?
— Питам се дали човек трябва да се намесва в тези неща. Сещаш се — съдба, предопределение и други такива неща.
— Е, все трябва да има някаква причина, че като призрак все още се разхожда наоколо. Може би моята участ е да му помогна.
— И за какво по-точно трябва да ходиш на онзи бал? — попита ме Лесли.
— Уж графът е предопределил това в тъпите си записки. За да ме опознае по-добре и така нататък.
Приятелката ми повдигна вежди.
— И така нататък?
Въздъхнах.
— Както и да е. Балът ще се състои през септември 1782 година, а Джеймс ще се разболее чак през 1783-та. Ако успея да го предупредя, би могъл например да се оттегли в провинцията, когато болестта започне да върлува. Или поне да страни от онзи лорд Еди-кой си. Защо се хилиш така?
— Да не би да искаш да му кажеш, че идваш от бъдещето и знаеш, че му предстои да се зарази от едра шарка? И като доказателство ще му посочиш името на любимия му кон?
— Е… ами все още планът ми не е съвсем доизмислен.
— Имунизация би свършила по-добра работа — рече Лесли и отвори вратата към училищния двор. — Но затова пък няма да е лесно да се направи.
— Няма, но през последните дни какво е било лесно? — отвърнах и изпъшках. — О, по дяволите!
Шарлот бе застанала до чакащата лимузина, която, както и предишните дни, трябваше да ме откара до главната квартира на пазителите. А това можеше да означава само едно: щях отново да бъда измъчвана с менуети, реверанси и окупацията на Гибралтар. Все полезни знания за бал през 1782 година, поне според мнението на пазителите.