Странно, но днес това не ме трогна изобщо. Може би защото бях прекалено развълнувана заради предстоящата ми среща с Гидиън.
Лесли присви очи.
— Кой е онзи тип до Шарлот?
Тя посочи червенокосия господин Марли, адепт първи ранг, който, освен със званието си, преди всичко се отличаваше със способността си да се изчервява до корените на косата си. Той стоеше до Шарлот, сгушил глава между раменете си.
Обясних й.
— Мисля, че той се страхува от нея — добавих, — но и някак си я намира за страхотна.
Шарлот ни бе забелязала и нетърпеливо ни помаха да побързаме.
— При всички положения по отношение цвета на косата чудесно си подхождат — рече Лесли и ме прегърна. — Късмет! И не забравяй какво говорехме. Бъди внимателна! И моля те, направи снимка на този господин Джордано!
— Джордано, само Джордано, моля — казах, като имитирах носовото гъгнене на преподавателя ми. — До довечера!
— И, Гуени, не улеснявай прекалено много Гидиън, става ли?
— Най-накрая! — скастри ме Шарлот, когато стигнах до колата. — Чакаме от цяла вечност. Всички само ни зяпат.
— Сякаш това ти пречи. Здравейте, господин Марли! Как се чувствате?
— Ъъъ… добре. Ъъъ… а вие? — отвърна той и почервеня.
Дожаля ми за него. Аз също имах склонността да се изчервявам, но при господин Марли кръвта нахлуваше не само в бузите му, но и шията, и ушите му придобиваха цвета на зрял домат. Направо страховито!
— Чудесно — отвърнах, макар че с удоволствие бих видяла изражението му, ако бях отговорила: „Отвратително“.
Той ни задържа вратата на лимузината и Шарлот грациозно се настани на задната седалка, а аз — на мястото срещу нея.
Колата потегли. Братовчедка ми се загледа през прозореца, докато аз зяпах в нищото и премислях дали да се държа с Гидиън по-скоро студено и обидено, или подчертано любезно, но в същото време безразлично. Ядосах се, че не бях обсъдила това с Лесли. Когато лимузината се отправи към „Странд“, Шарлот вече не се любуваше на околността, а на ноктите на ръцете си. После изведнъж вдигна очи, изгледа ме от главата до петите и попита агресивно:
— С кого ще дойдеш на партито на Синтия?
Явно целеше да се скараме. Колко хубаво, че всеки момент щяхме да пристигнем. Лимузината вече завиваше към паркинга.
— Ами все още не мога да реша дали да е с жабока Кермит, или с Шрек, ако е свободен. А ти?
— Гидиън предложи да дойде с мен — отвърна Шарлот и ме загледа внимателно.
Явно очакваше да реагирам по някакъв начин.
— Много мило от негова страна — казах любезно и се усмихнах, което не ми се удаде никак трудно, защото вече бях напълно уверена, що се отнася до Гидиън.
— Но не знам дали да приема предложението му. — Тя въздъхна, ала дебнещият й поглед си остана. — Със сигурност ще се чувства ужасно сред всичките тези дечковци. Все пак достатъчно често се оплаква пред мен от наивността и незрялостта на някои шестнайсетгодишни…
За част от секундата премислих, че е възможно да казва истината, а не просто да иска да ме ядоса. Но дори и така да е — в никакъв случай нямаше да й доставя удоволствието да ме види наранена. Кимнах с изключително разбиране.
— Но той ще е в твоята зряла и улегнала компания, Шарлот, а ако това не му е достатъчно, ще има възможност да обсъди с господин Дейл фаталните последици от консумацията на алкохол при подрастващите.
Лимузината спря и паркира на едно от запазените места пред къщата, където от столетия се помещаваше Тайното общество на пазителите. Шофьорът изключи двигателя и в същия момент господин Марли изскочи през предната врата. Едва успях да го изпреваря и да отворя вратата. Вече знаех как се чувства кралицата. Дори ни нямаха доверие сами да слезем от колата.
Взех раницата си, измъкнах се от колата, като игнорирах подадената за помощ ръка на господин Марли, и рекох възможно най-жизнерадостно:
— А и бих казала, че зеленото е цветът на Гидиън.
Ха! Шарлот не направи никаква физиономия, но определено печелех този рунд. Когато направих няколко крачки и бях сигурна, че никой не ме гледаше, си позволих една мъничка триумфална усмивка. Ала тя веднага замръзна на устните ми.
На стълбите, под слънцето, пред входа към главната квартира на пазителите седеше Гидиън. По дяволите! Бях прекалено заета с това, да измислям остроумни отговори на Шарлот, за да обърна внимание на случващото се около мен. Глупавото марципанено сърце в гърдите ми не знаеше дали да се сгърчи от притеснение, или да забие силно от радост.