— Мисля, че 18:31 е по-добре. Да не вземеш да срещнеш сама себе си.
Господин Марли, който бе поставил върху масата ковчежето с хронографа и внимателно вадеше от кадифените кърпи големия колкото стенен часовник апарат, промърмори:
— Но строго погледнато, тогава все още няма да е нощ. А според господин Уитман…
— Да, знам, че господин Уитман приема много сериозно предписанията — каза господин Джордж, когато се зае със зъбчатите колела. Между фините, цветни шарки и рисунки на планети, животни и растения върху повърхността на странния уред бяха вградени скъпоценни камъни, толкова големи и толкова шарени, че направо изглеждаха фалшиви — като самозалепващите се блестящи пластмасови камъни, с които по-малката ми сестра обичаше да си играе. За всеки от пътуващите във времето от кръга на дванайсетте бе отреден различен скъпоценен камък. За мен имаше един рубин, на Гидиън му „принадлежеше“ диамантът, който беше толкова огромен, че вероятно със стойността му, обърната в пари, можеше да се купи многофамилна къща в покрайнините на града. — Ала мисля, че ние сме достатъчно джентълмени, за да оставим една млада дама да стои сама нощес в мазето, нали, Лео?
Господин Марли кимна неуверено.
— Лео е хубаво име — казах аз.
— Съкратено от Леополд — обясни господин Марли и ушите му пламнаха като стоповете на някоя кола. Той се настани зад масата, придърпа дневника пред себе си и развъртя капачката на една писалка. Дребният четлив почерк, с който бяха изписани дълги редици с дати, часове и имена, явно беше негов. — Майка ми намира името за ужасно, но всеки първороден в семейството ни го получава, това е традиция.
— Лео е директен потомък на барон Мирослав Александър Леополд Ракоци — обясни господин Джордж, като се обърна за миг и ме погледна право в очите. — Предполагам, си спомняш, това е онзи легендарен побратим на граф Сен Жермен, който в хрониките е известен като Черния леопард.
Слисах се.
— Наистина ли?
Мислено сравних господин Марли със слабия, блед Ракоци, който толкова силно ме бе изплашил с черните си очи. Не бях сигурна дали да не му кажа: Е, радвайте се, че изглеждате различно от съмнителния си прароднина, или в крайна сметка все пак бе по-лошо да си червенокос, с лунички и кръглолик.
— Ами… моят дядо по бащина линия… — започна той, но господин Джордж бързо го прекъсна.
— Вашият дядо със сигурност би се гордял с вас. И най-вече, ако знае с какво отличие издържахте изпитите си.
— Освен по Боравене с традиционни оръжия. Едва успях да изкарам задоволителен.
— На кой му е нужно това, напълно остаряла дисциплина. — Господин Джордж протегна ръката си към мен, — Готов съм, Гуендолин. Хайде, хоп в 1956 година. Нагласил съм хронографа за точно три часа и половина. Дръж раницата си здраво и внимавай да не забравиш нещо в помещението. Господин Марли ще те чака тук.
Притиснах раницата към гърдите ми с една ръка, а свободната подадох на господин Джордж. Той завря показалеца ми в една от миниатюрните клапи на хронографа. Една игла прободе плътта ми, разкошният рубин заискри и озари цялото помещение с червена светлина. Затворих очи и се оставих на интензивното чувство на замаяност да ме понесе. Когато секунда по-късно отворих очи, господин Марли и господин Джордж, както и масата, бяха изчезнали.
Беше тъмно, помещението се осветяваше само от една-единствена крушка, в чийто сноп светлина, само на метър от мен, стоеше дядо Лукас и ме зяпаше изумено.
— Т-ти? Не се ли получи? — извика ужасено. В 1956 година той бе на трийсет и две и не приличаше особено на осемдесетгодишния мъж, когото познавах като малко момиченце. — Ти изчезна там отсреща и се появи отново ето тук.
— Точно така — казах гордо и потиснах импулса да му се хвърля на врата.
Както и при другите ни срещи, в гърлото ми веднага заседна буца. Дядо почина, когато бях на десет, и да го видя шест години след погребението му, бе едновременно ужасяващо и чудесно. Ужасяващото не бе това, че по време на срещите ни в миналото той не бе дядото, когото познавах, а нещо като непълна негова версия, а защото за него аз бях напълно чужд човек. Този човек нямаше никаква представа колко често съм седяла в скута му, че именно той с неговите истории ми бе дал утеха, когато татко почина, и че винаги си казвахме „Лека нощ!“ на измислен си наш език, който никой освен нас не разбираше. Дори не можеше да си представи колко много го обичах, а аз не можех да му го кажа. На никой не му е приятно да чуе такова нещо от някого, с когото е прекарал едва няколко часа. Опитах се да игнорирам буцата в гърлото ми, доколкото бе възможно.