— Предполагам, че за теб е изминала само една минута, затова ти прощавам, че още не си обръснал мустаците си. За мен изминаха няколко дни, през които се случи ужасно много.
Лукас приглади мустаците си и се усмихна.
— Направила си така, че отново… ами, много хитро от твоя страна, внучке.
— Нали? Но, честно казано, идеята бе на приятелката ми Лесли. За да сме сигурни, че действително ще те срещна, и за да не губим време.
— Но аз нямах време да помисля, как ще процедираме оттук насетне. Тъкмо мислех първо да се съвзема от посещението ти и да поразмишлявам… — Той ме изгледа, наклонил глава на една страна. — Така е, изглеждаш по-различно от преди малко. В косата ти я нямаше тази фиба и някак си си по-слаба.
— Благодаря.
— Това не беше комплимент. Изглеждаш, сякаш не се чувстваш добре. — Той пристъпи една крачка към мен и ме погледна изучаващо. — Всичко наред ли е? — попита нежно.
Исках да отвърна „Абсолютно“, но за мой ужас, избухнах в сълзи.
— Абсолютно — изхлипах.
— Олеле! — рече Лукас и непохватно ме потупа по гърба. — Толкова ли е зле?
В продължение на минути не можех да сторя нищо друго, освен да оставя сълзите ми да текат. А си мислех, че съм успяла да се взема в ръце. Гневът ми се струваше най-подходящата реакция за поведението на Гидиън — толкова зряло и смело. Освен това много по-уместно от вечното циврене, както е във филмите — за съжаление, сравнението на Ксемериус с фонтан бе доста точно.
— Приятели! — подсмръкнах накрая, защото дядо ми имаше право да получи обяснение. — Той иска да сме приятели и да му имам доверие.
Лукас престана да ме потупва по гърба и неразбиращо сбърчи чело.
— И това те довежда до рев, защото…
— Защото вчера ми каза, че ме обича!
Ако това изобщо бе възможно, сега мъжът ме зяпаше още по-неразбиращо.
— Но това не ми се струва чак толкова лоша основа за едно приятелство.
Сълзите ми пресъхнаха, сякаш някой бе врътнал кранчето на фонтана.
— Дядо! Не се прави на толкова трудно зацепващ — извиках. — Първо ме целува, а после разбирам, че всичко е било само преструвки и манипулация. И накрая ми сервира изтъркания лаф: „Нека бъдем приятели“!
— О, разбирам. Такъв е… ъъъ… подлец! — Лукас продължаваше да не изглежда съвсем убеден. — Извинявай, че ще ти задам такъв глупав въпрос, но се надявам, че в момента не говорим за онова момче Де Вилърс, номер единайсет, диамантът, нали?
— Напротив. Точно за него говорим.
Дядо ми изпъшка.
— Не е истина! Има още много хляб да изядеш! Сякаш ситуацията не е достатъчно сложна. — Той ми подхвърли една платнена носна кърпичка, взе раницата от ръката ми и каза енергично: — Сега вече спри да плачеш. С колко време разполагаме?
— В двайсет и два часа твое време се връщам обратно. — Странно, но плачът ми се бе отразил добре, по-добре от зрелия вариант с гнева. — Като спомена „хляб“, действително съм малко гладна.
Това разсмя Лукас.
— Тогава по-добре отново да се върнем горе. И без това тук долу може да ни хване клаустрофобия. А и трябва да се обадя вкъщи, за да предупредя, че ще закъснея. — Отвори вратата. — Хайде, идвай, трохичке. По пътя можеш да ми разкажеш всичко. И не забравяй: ако някой те види, ти си братовчедка ми Хейзъл от провинцията.
Почти час по-късно седяхме в кабинета на Лукас, главите ни пушеха, а пред нас бяха разстлани много листове със записки, състоящи се предимно от цифри, обозначаващи години, кръгове, стрелкички и въпросителни, както и дебели подвързани томове (хрониките на пазителите от множество столетия), и стандартната чиния със сладки, от които, изглежда, във всички столетия пазителите имаха огромни количества. Това с хляба явно бе недоразумение, за съжаление.
— Прекалено малко информация, прекалено малко време — повтаряше Лукас. Той обикаляше неспокойно помещението и скубеше косите си, които, малко по малко, въпреки помадата, бяха щръкнали нагоре. — Какво ли съм скрил в онова ковчеже?
— Може би книга, съдържаща цялата информация, която ми трябва — предположих.
Бяхме се промъкнали безпроблемно покрай часовоя на стълбите, който продължаваше да спи, както и при последното ми посещение. От алкохолните изпарения, които той излъчваше, на човек му се замайваше главата, когато минеше покрай него. Изобщо през 1956 година пазителите бяха много по-разхайтени, отколкото бих предположила. На никого не му се струваше странно, че Лукас остава да работи извънредно, и никой не се притесняваше, че през това време братовчедка му Хейзъл му прави компания. Но пък и по това време в сградата нямаше почти никой. Младият господин Джордж също вече си бе тръгнал, което бе жалко, защото с удоволствие бих се срещнала отново с него.