Лукас заключи вратата. Бе много по-притеснен от мен, ръцете му трепереха, когато извади хронографа от ковчежето му и го постави върху масата в средата на залата.
— Когато навремето направих същото с Люси и Пол, бе грандиозно приключение. Толкова се забавлявахме — отбеляза той.
Замислих се за тях двамата. Макар че ги бях срещала само веднъж, при лейди Тилни, можех да си представя какво имаше предвид дядо ми. За нещастие, в същия миг се сетих и за Гидиън. Дали забавлението му по време на нашите приключения е било само преструвка? Или само онази част с влюбването?
Бързо извиках в съзнанието ми образа на японския нож и това, което смятах да направя с него след малко. И виж ти, отклоняването на вниманието ми дори подейства. Все пак не избухнах в сълзи.
Дядо ми избърса длани в панталоните си.
— Вече започвам да се чувствам стар за такива приключения.
Погледът ми се плъзна към хронографа. Според мен изглеждаше абсолютно същия като този, с чиято помощ бях дошла тук — сложно творение, пълно с клапи, ръчки, чекмедженца, зъбчати колела и бутони, цялото изрисувано с миниатюри.
— Спокойно можеш да ми възразиш — каза Лукас, малко засегнат. — Нещо от рода на: но ти си прекалено млад, за да се чувстваш стар!
— О, ами да, разбира се, че си млад. Но мустаците те състаряват поне с десет години.
— Представителен и солиден, според Ариста.
Задоволих се само с многозначително повдигане на вежди, а дядо ми се наведе над хронографа, мърморейки:
— Сега внимавай: с тези десет колелца тук се наглася годината. И преди да попиташ защо са нужни толкова много полета, ще ти отговоря, че се изписва с римски цифри. Надявам се, че ги владееш.
— Мисля, че да.
Извадих от раницата си тетрадка и химикалка. Невъзможно бе да запомня всичко, ако не си водя записки.
— А с това прибавяш месеца. — Лукас посочи едно друго колелце. — Но внимание! Незнайно защо, при месеца — и само при него! — се използва стар келтски календар: единицата е ноември, от което следва, че октомври е номер дванайсет.
Завъртях очи. Колко характерно за пазителите! Отдавна подозирах, че обясняваха простите неща възможно най-сложно, за да подчертаят собствената си важност. Но стиснах зъби и след около двайсетина минути установих, че не е някаква сложнотия, ако вече веднъж си схванал замисъла.
— Ще се справя — прекъснах дядо ми и затворих тетрадката, когато той се накани да започне обясненията си наново. — Сега трябва да прочетем кръвта ми и после… Всъщност колко е часът?
— От изключителна важност е да не допускаш и най-малката грешка при настройките. — Лукас бе втренчил поглед в японския готварски нож, който отново бях извадила от калъфката. — Иначе ще се озовеш кой знае къде… ъъъ… кога. И още по-лошото е, че може и да нямаш контрол над това, кога ще се върнеш. О, боже, ножът изглежда страшен. Наистина ли искаш да го направиш?
— Разбира се. — Навих ръкави. — Само не знам къде е най-добре да се срежа. Рана на пръста ще направи впечатление, когато се върна, освен това ще потекат само няколко капчици кръв.
— Не и ако си отрежеш върха на пръста — отвърна Лукас, настръхнал от ужас. — Тогава кървиш като прасе, знам от опит…
— Мисля да се спра на долната част на ръката. Готов ли си?
Някак си беше смешно, че дядо се страхуваше много повече от мен. Той преглътна тежко и хвана здраво чашата на цветчета, в която трябваше да се събере кръвта.
— Оттам не минава ли някоя главна артерия? О, боже мой, колената ми съвсем омекнаха. Накрая ще вземеш да умреш от загуба на кръв, тук, през 1956 година, заради лекомислието на собствения ти дядо.
— Тук има една голяма артерия, но ако човек иска да му изтече кръвта, трябва да я среже по дължина. Четох някъде за това. Явно много самоубийци не го правят както трябва, затова успяват да ги спасят и следващия път вече знаят как се прави.
— Мили боже! — извика Лукас.
На мен самата ми беше малко страшничко, ала нямаше друг начин. Извънредните обстоятелства изискват извънредни мерки, би казала Лесли. Игнорирах шокирания поглед на дядо и насочих острието на ножа към вътрешната страна на ръката си, около десетина сантиметра над китката. Без да натискам много, го прекарах по бялата си кожа. Въпреки че трябваше да е само пробен, разрезът стана по-дълбок, отколкото очаквах. Тънката червена линия се разрасна бързо и от нея закапа кръв. Болката — неприятно парене — усетих едва секунда по-късно. На тънка, но постоянна струйка, кръвта се стичаше в чашата, която Лукас държеше с трепереща ръка. Перфектно.