— Разрязва кожата, сякаш е масло — изкоментирах впечатлена. — Точно както каза Лесли, ножът е наистина убийствено остър.
— Пусни го! — настоя Лукас, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — По дяволите, наистина си много смела, истинска Монтроуз. Вярна на фамилното ни мото…
Разкисках се.
— Да, определено съм го наследила от теб.
Той се усмихна накриво.
— Изобщо ли не те боли?
— Напротив — отвърнах и надникнах в чашата. — Това достатъчно ли е?
— Да, би трябвало да стигне. — Гласът му прозвуча задавено.
— Да отворя ли някой прозорец?
— Всичко е наред. — Той постави чашата до хронографа и вдиша дълбоко. — Останалото е лесна работа. — Взе капкомера. — Просто трябва да капна три капки от кръвта ти в тези два отвора. Виждаш ли? Ето тук, под миниатюрния гарван и знака ин и ян, а после завъртам колелото и дърпам тази ръчка. Ето така, готови сме. Чуваш ли?
Във вътрешността на хронографа започнаха да се въртят множество зъбчати колелца, чу се пращене, хлопане и съскане, въздухът сякаш се нажежи. Рубинът примигна за кратко, а после колелцата замлъкнаха и всичко си бе както преди.
— Зловещо, нали?
Кимнах и се опитах да не обръщам внимание на това, че цялата настръхнах.
— Сега в този хронограф се намира кръвта на всички пътуващи във времето, с изключение на Гидиън, нали? Какво ще се случи, ако и неговата кръв бъде прочетена?
Сгънах платнената кърпичка на Лукас и я притиснах към раната ми.
— Като изключим факта, че никой не знае със сигурност, тази информация е строго секретна. — Лицето на дядо ми постепенно бе започнало да възвръща нормалния си цвят. — Всеки пазител се е заклел на колене в живота си, че няма да говори за тайната с никого извън тази ложа.
— О!
Лукас въздъхна.
— Но… Някак си имам склонност да нарушавам положената клетва. — Той посочи едно малко отделение на хронографа, което бе отбелязано със звезда с дванайсет лъча. — Установено е, че по този начин във вътрешността на хронографа ще се завърши някакъв процес. В предсказанията се говори за есенцията на дванайсетте съзвездия, а също и за Философския камък. Скъпоценните камъни ще се слеят в цялост една, въздухът ще се изпълни с ухание на разни времена, само един ще остане във вечността на таз земя.
— Това ли е цялата тайна? — попитах разочарована. — Отново само мъгляви, неясни бръщолевения.
— Е, ако се вземат под внимание всички указания, става доста конкретно. Всички зарази и физически недъзи като дим ще се изпарят, под дванайсетте съзвездия обещанията ще се осъществят. Ако се използва правилно, тази субстанция трябва да е в състояние да излекува всички болести на човечеството.
Това звучеше много по-добре.
— В такъв случай усилията определено си струват — промърморих, като си мислех за манията за потайност на пазителите и техните сложни правила и ритуали.
При това положение човек почти можеше да разбере надутостта им. Заради такъв чудодеен лек си струваше да се почака няколко столетия. А поради факта, че изобщо е открил всичко това и го е осъществил, граф Сен Жермен заслужаваше респект и признание. Само да не беше толкова несимпатичен тип…
— Но Люси и Пол имат своите съмнения, че Философският камък наистина е това, което ни карат да вярваме, че е — каза Лукас, сякаш бе отгатнал мислите ми. — Според тях някой, който не се бои да убие собствения си прародител, не може да се приеме, че е загрижен за благото на цялото човечество. — Прокашля се. — Престана ли да кърви?
— Още не, но намалява. — Вдигнах ръка нагоре, за да забързам процеса. — И какво ще правим сега? Дали просто да не изпробвам това нещо?
— Боже, това да не е кола, с която да направиш пробно кръгче!
Лукас вдигна отчаяно ръце във въздуха.
— А защо не? — попитах. — Не беше ли точно това първоначалната идея?
— Е, да — отвърна той и хвърли поглед на дебелия том, който бе взел. — Всъщност си права. Поне можем да заложим на сигурно, макар и да нямаме много време. — Изведнъж стана много деен. Наведе се и отвори тома с хрониките. — Трябва да внимаваме да не се спрем на дата, на която да цъфнеш насред някое съвещание. Или да попаднеш на близнаците Де Вилърс. Те са елапсирали в тази зала много, много часове от живота си.
— А мога ли да се срещна с лейди Тилни? Сама? — Отново ме осени вдъхновение. — Най-добре по някое време след 1912 година.