Днес в драконовата зала ще се състои тържественото връчване на тайните документи, притежание на графа, на членовете на Вътрешния кръг.
Глава 4
Отне ми няколко секунди, за да привикна към сумрака. Само една газена лампа, поставена върху масата, осветяваше залата. На фона на меката й оскъдна светлина съзрях натюрморт, състоящ се от кошница, няколко кълбета розова вълна, чаена кана и чаша с десен от рози. И лейди Тилни, която седеше на един стол и плетеше. Беше значително по-стара от последната ни среща, червените й коси бяха прошарени от бели кичури и оформени в къдрава, порядъчно къса прическа. Но все още притежаваше онази величествена, надменна стойка, която бе толкова характерна и за моята баба. Тя не направи никакъв опит да се разпищи или пък да ме нападне с иглата за плетене.
— Весела Коледа! — каза тя.
— Весела Коледа! — смутено отвърнах на поздрава й. В първия момент не знаех как да продължа, но после се взех в ръце. — Не се страхувайте, не искам да взема от кръвта ви или нещо такова.
Пристъпих иззад сянката на пердето.
— Това с кръвта отдавна приключи, Гуендолин — отвърна лейди Тилни с лек упрек в гласа, сякаш много добре трябваше да знам за това. — Всъщност вече се питах кога ще дойдеш. Седни! Искаш ли чай?
— Не, благодаря. За съжаление, разполагам само с няколко минути. — Приближих се с още една крачка и й подадох бележката. — Дядо ми трябва да я получи, за да… е, за да се случи всичко така, както се случи. Много е важно.
— Разбирам.
Лейди Тилни взе бележката и съвсем спокойно я разгъна. Изобщо не изглеждаше объркана.
— Защо ме очаквахте? — попитах я.
— Защото ме предупреди в никакъв случай да не се плаша, когато ме посетиш. За съжаление, пропусна да ми кажеш кога ще се случи това, поради което вече години наред чакам все пак да ме изплашиш. — Тя се засмя тихо. — Но плетенето на прасенца има изключително успокояващ ефект. Честно казано, човек направо заспива от скука.
На езика ми беше да отвърна възпитано: „Нали е за благотворителна кауза“, но когато хвърлих един поглед в кошницата, вместо това ми се изплъзна:
— О, колко са сладки!
И наистина бяха такива. Много по-големи, отколкото си ги представях, като плюшени играчки и сякаш бяха истински.
— Вземи си едно — рече лейди Тилни.
— Наистина ли?
Помислих си за Каролайн и бръкнах в кошницата. На пипане прасенцата бяха съвсем мекички.
— Ангора и кашмир — обяви лейди Тилни с известна доза гордост в гласа. — Само аз използвам такава прежда. Другите плетат с овча вълна, а тя боцка.
— Ами да. Благодаря. — Притиснах розовото прасенце към гърдите си. Минаха няколко секунди, преди да събера мислите си. Докъде бяхме стигнали? Прокашлях се. — Кога ще се срещнем следващия път? Имам предвид в миналото.
— Беше през 1912-а. Но за мен няма да е следващият път. — Тя въздъхна. — Какви вълнуващи времена бяха само…
— Проклятие! — Стомахът ми отново се присви, също като по време на пътуване с влакче в увеселителен парк. Защо, по дяволите, не бяхме настроили по-голям интервал от време? — Тогава при всички положения знаете повече от мен. Нямаме време за подробности, но… може би ще ми дадете някой добър съвет?
Бях направила няколко крачки назад към прозореца, отдалечавайки се от кръга светлина, хвърлян от лампата.
— Съвет?
— Да! Нещо като: пази се от…?
Загледах я с очакване.
— От какво?
Лейди Тилни отвърна на погледа ми по същия начин.
— Ами… откъде да знам! От какво трябва да се пазя?
— При всички положения от сандвичи с пастърма и прекалено излагане на слънце, което не е добре за кожата — отвърна тя енергично.
В този миг всичко се размаза пред очите ми и се върнах в 1956 година.
Сандвичи с пастърма — мили боже! По-добре да бях попитала от кого да се пазя, а не от какво. Но сега вече бе късно. Бях пропуснала възможността.