— Какво, за бога, е това? — извика Лукас, когато видя прасенцето.
Да, ама че работа: вместо да използвам всяка секунда, за да измъкна информация от лейди Тилни, се бях нахвърлила като някоя луда върху това розово плетено животинче.
— Плетено прасенце, дядо, нали виждаш — отвърнах изморено, разочарована от мен самата. — Ангора и кашмир. Другите плетат с боцкаща овча вълна…
— Във всеки случай, изглежда, че опитът ни е бил успешен — рече Лукас, клатейки глава. — Можеш да боравиш с хронографа и можем да си уговорим среща. В моята къща.
— Беше прекалено кратко — размрънках се. — И нищо не успях да узная.
— Е, все пак си се сдобила с… ъъъ… прасе, а лейди Тилни не е получила инфаркт. Или напротив?
Поклатих глава.
— Разбира се, че не.
Лукас уви хронографа в кадифените кърпи и го отнесе обратно в ковчежето.
— Утеши се с мисълта, че така ще имаме достатъчно време отново тайно да те отведа в подземието и да продължим да кроим планове, докато чакаме да настане време за връщането ти. Нямам представа как ще се оправдаем, ако Картръл, този неудачник, е вече изтрезнял.
Бях в еуфорично настроение, когато най-сетне се озовах в помещението с хронографа в моето време. Е, добре, работата с плетеното прасенце (бях го натъпкала в училищната си раница) може и да не бе особено ползотворна, но за всичко останало двамата с Лукас бяхме съставили хитър план. Ако в ковчежето действително се намираше хронографът, повече нямаше да сме зависими от случайността.
— Някакви необичайни произшествия? — осведоми се господин Марли.
Нека да помисля: цял следобед кроях конспиративни планове с дядо ми, въпреки забраната въведохме кръвта ми в хронографа и после отскочих в 1852 година, където имах конспиративна среща с лейди Тилни. Добре де, срещата беше всичко друго, но не и конспиративна, но въпреки това — забранена.
— Крушката присветваше от време на време — отвърнах. — И учих френски думи.
Господин Марли се наведе над дневника и записа с изискания си дребен почерк следното: 19:45 часът, Рубин се завърна от 1956-а, там е подготвяла домашните си, крушката е присветвала.
Потиснах смеха си. Е, да, установеният ред трябваше да се спазва. Със сигурност беше зодия Дева. Стреснах се, щом видях колко късно бе вече. Силно се надявах мама да не изпрати Лесли до тях, преди да съм се прибрала.
Но изглежда, господин Марли не бързаше. Тъкмо завърташе капачката на писалката си изнервящо бавно.
— Ще намеря пътя и сама — казах му.
— Не, забранено е — отвърна изплашено. — Разбира се, аз ще ви придружа до лимузината. — Адептът затвори дневника и се изправи. — И трябва да ви завържа очите, нали знаете?
Въздъхвайки, позволих да завърже черната кърпа над очите ми.
— Все още не ми е ясно защо не трябва да знам пътя до това помещение. — Независимо от това, че вече отдавна го знаех.
— Ами защото така пише в хрониките — отговори господин Марли изненадано.
— Какво? — извиках. — Името ми стои в хрониките, а също и това, че не трябва да знам пътя?
Сега в гласа му ясно личеше неудобство.
— Разбира се, там не пише вашето име, в противен случай през всичките тези години нямаше да обучаваме другия рубин, имам предвид госпожица Шарлот… — Той се прокашля и замлъкна, а до слуха ми достигна как отваря вратата. — Може ли? — попита, взе ръката ми и ме изведе навън в коридора.
Въпреки че не можех да го видя, бях убедена, че отново се е изчервил, защото имах такова усещане, сякаш вървя до някой радиатор.
— Какво по-точно е записано там за мен? — попитах.
— Извинете, но наистина не мога… вече казах повече от достатъчно.
Буквално можеше да се чуе как кърши ръце, или поне тази, с която не ме държеше. И този тип трябваше да е потомък на опасния Ракоци? Да си умреш от смях!
— Моля те, Лео — казах възможно най-мило.
— Съжалявам, но от мен няма да научите нищо повече.
Зад нас тежката врата се затвори. Господин Марли пусна ръката ми, за да я заключи, за което му бяха нужни цели десет минути. Опитах се да спестя малко време, като след това наложих по-бързо темпо на ходене, което изобщо не беше лесно със завързани очи. Господин Марли отново бе хванал ръката ми, което беше добре, защото в този лабиринт без лоцман много бързо щях да се блъсна в някоя стена. Реших да го полаская малко, едва ли щеше да навреди. Може би по-късно щеше да е склонен да ми издаде някоя и друга информация.
— Знаете ли, че лично се запознах с вашия прародител?
Ако трябваше да сме точни, дори го бях снимала, но за съжаление, не можех да му го кажа, защото веднага щеше да ме издаде, че съм носила забранени предмети в миналото.