— Наистина ли? Завиждам ви. Баронът трябва да е бил впечатляваща личност.
— Хм, да, много впечатляваща. — Действително! Страховит стар наркоман! — Той ме разпитва за Трансилвания, но за съжаление, не можах да му дам много сведения.
— Да, сигурно му е било тежко да живее в изгнание — каза господин Марли и веднага след това издаде доста пронизителен звук.
Плъх, помислих си и панически дръпнах превръзката от очите ми. Но не плъх бе причината за писъка на адепта, а Гидиън. Още по-небръснат от днес следобед, но с изключително интелигентен поглед. И толкова невероятно, безсрамно, невъобразимо красив.
— Аз съм — обяви той и се усмихна.
— Виждам — отвърна адептът начумерено, — Ужасно ме стреснахте.
Както и мен. Долната ми устна отново затрепери и забих зъби в нея, за да спра това. Тъпо същество!
— Можете да приключвате за днес, аз ще придружа Гуендолин до колата — заяви Гидиън и ми подаде ръка, сякаш това бе най-естественото нещо на света.
Аз надянах възможно най-величественото изражение на лицето си (доколкото е възможно това с предни зъби, забити в долната устна — вероятно изглеждах като някой бобър, ала все пак — величествен бобър!) и пренебрегнах ръката му.
— Не може — каза господин Марли. — Имам поръчение да заведа госпожицата до… ааау! — Той ме гледаше ужасено. — О, госпожице Гуендолин, защо сте свалили превръзката? Това е в разрез с правилата.
— Мислех, че е някой плъх — казах и хвърлих на Гидиън смразяващ поглед. — Не бях съвсем далеч от истината.
— Виждате ли какво направихте!? — Господин Марли се обърна обвинително към младия Де Вилърс. Сега изобщо не знам какво да… според протокола… ами ако…
— Само да не се изпуснете в гащите от страх, Марли. Хайде, Гуени, да тръгваме.
— Нямате право… настоявам да… — започна да заеква адептът. — И… и… и вие изобщо не сте легитимен да ми давате нареждания… ъъъ… упълномощен, имам предвид.
— Тогава отивайте да доносничите!
Гидиън хвана ръката ми и просто ме дръпна напред. Първоначално мислех да се съпротивлявам, но си дадох сметка, че така само щях да загубя още повече време. Вероятно и до утре щяхме да си стоим тук и да дискутираме. Позволих му да ме задърпа напред и хвърлих през рамо извинителен поглед на господин Марли.
— Довиждане, Лео!
— Да, точно така. Довиждане, Лео.
— Това… няма да се размине без последствия — заекна господин Марли след нас, а лицето му сияеше в сумрачния коридор като морски фар.
— Да, да. Вече се разтреперихме от страх. — Изглежда, на Гидиън му беше безразлично, че адептът можеше да го чуе. — Тъп кариерист!
Изчаках да завием след следващия ъгъл, след което се освободих от хватката му и усилих крачка, докато накрая вече почти тичах.
— Амбицирана си да подобриш нечий рекорд ли? — попита той.
Рязко се обърнах назад.
— Какво искаш от мен? — Лесли би се гордяла с изфучаването ми. — Наистина бързам.
— Исках да се уверя, че наистина си чула извинението ми от днес следобед. — От тона му бе изчезнала всякаква следа от подигравка.
Но не и от моя.
— Да, не го пропуснах — изсумтях. — Но това не означава, че съм го приела.
— Гуен…
— Добре де, не е нужно отново да казваш, че наистина ме харесваш. Аз също те харесвах, знаеш ли? Дори много те харесвах. Но вече край с това.
Затичах се нагоре по витите стъпала, колкото можах по-бързо. Накрая, стигайки върха им, съвсем бях останала без дъх. Идеше ми да се подпра на парапета, защото дишах тежко, но не исках да се изложа по този начин. Още повече че Гидиън изобщо не изглеждаше задъхан. Така че продължих, втурвайки се напред, докато той не ме хвана за ръката и не ме принуди да спра. Трепнах, защото пръстите му се сключиха около раната ми и тя започна отново да кърви.
— Нямам проблем с това, че ме мразиш. Честно — каза Гидиън, гледайки ме сериозно в очите. — Но узнах неща, които изискват двамата с теб да работим заедно. За да може ти… за да можем двамата да останем живи след цялата тази история.
Опитах да се освободя, но хватката му се затегна.
— И какви неща си узнал? — попитах, въпреки че ми идеше да извикам силно: „Ооох!“.
— Не съм съвсем сигурен. Но е напълно възможно да съм се заблуждавал, що се отнася до намеренията на Люси и Пол. Затова е важно ти… — Той млъкна, пусна ме и зяпна ръката си. — Това кръв ли е?
По дяволите! Сега в никакъв случай не трябваше да гледам виновно.
— Нищо страшно. Днес сутринта в училище се порязах на лист хартия. Ами… това е, а сега да се върнем на темата: докато не специфицираш… — Боже, колко съм горда, че ми хрумна тази дума! — …какви неща уж си узнал със сигурност, няма да работя съвместно с теб.